Едва след тричасово усилено ходене слугите на Седрик с тайнствения си водач стигнаха до малка горска поляна, сред която растеше огромен дъб, разперил извитите си клони във всички посоки. Под това дърво се бяха изтегнали четирима-петима селяни, а близо до тях в сенките на лунната но)щ напред-назад крачеше часовой.
Щом чу шума на приближаващите се стъпки, стражата незабавно даде тревога и заспалите селяни в същия миг скочиха и опънаха лъкове. Шест стрели се насочиха към мястото, откъдето се приближаваха пътниците, но щом познаха водача на групата, селяните го посрещнаха извънредно почтително и сърдечно. Веднага изчезнаха всички признаци и опасения за вражески прием.
— Къде е мелничарят? — бе първият въпрос на водача.
— На път за Родеръм.
— С колко души? — продължи да пита водачът, защото по всичко изглеждаше, че е техен водач.
— С шестима и с големи изгледи за плячка, ако е рекъл свети Никола.
— Не ти липсва набожност — каза Локсли. — Ами къде е Алън-ъ-Дейл?
— Тръгна към Уотлинг стрийт106, за да издебне абата на Жорво.
— И това добре сте намислили — отвърна водачът им. — А къде е монахът?
— В килията си.
— Ще отида при него — реши Локсли. — Разпръснете се и намерете другарите си. Съберете колкото може повече хора, защото има изгледи за дивеч, който трябва здраво да подгоним и да хванем натясно. Давам ви среща тук призори. Стойте — добави той, — щях да забравя най-важното. Двама от вас бързо да поемат пътя за Торкилстън, замъка на Фрон де Бьоф. Една банда „кавалери“, преоблечени в дрехи като нашите, са подкарали група пленници за там. Следете ги внимателно, защото, дори и да стигнат замъка, преди да успеем да съберем хората си, за нас е въпрос на чест да ги накажем и ще намерим начин да го сторим. Затова ги следете най-зорко. И изпратете някой ваш другар, който ходи най-бързо, да пръсне в околността на замъка вест, че свободните селяни готвят нападение.
Обещаха му безпрекословно подчинение и с голяма готовност тръгнаха всеки със своята задача. Междувременно водачът им и двамата му спътници, които сега го гледаха с голямо уважение и не без известен страх, поеха пътя за параклиса Копмънхърст.
Когато стигнаха до малката, облята от лунна светлина поляна с пресветия, макар и порутен параклис и напълно подобаваща за набожен аскет първобитна, отшелническа колиба, Уомба пошушна на Гърт:
— Ако тук живее крадец, напълно се оправдава старата поговорка „Колкото по-близо до църквата, толкова по-далеч си от бога“. Кълна се в шутовската си шапка, ако не е точно така. Послушай само каква дяволска молитва пеят в тази отшелническа колиба!
И действително пустинникът и неговият гост, използвайки всички възможности на мощните си дробове, пееха една стара пиянска песен със следния припев:
— Виж ти, съвсем не пеят лошо — каза Уомба, който заизвива гласа си, за да подсили припева. — Но в името на свети Климент, кой ли е очаквал да чуе такава песен да се лее от килията на пустинник, и то среднощ!
— Мен пък хич не ме учудва — рече Гърт — защото всички познават веселия монах от Копмънхърст, който убива половината откраднати елени в този край. Казват, че горският се оплакал на съдията от църковния съд и че въобще щели да му свалят и качулката, и монашеското расо, ако не се държи по-чинно.
Докато си разменяха тези думи, силното и продължително чукане на Локсли най-после успя да обезпокои отшелника и неговия гост.
— Кълна се в броеницата си — каза пустинникът, като се спря посред една много висока нота, — ето ти още окъснели гости. Заради монашеския си сан не бих искал да ни сварят при такива приятни занимания. Всеки си има врагове, добри ми Мързеливи рицарю. А има и лоши хора, които в злобата Си ще изтълкуват гостоприемната почерпка, която в продължение на някакви си три часа предлагам на тебе, уморен пътник, като чисто пиянство и разгулност, пороци, чужди както на професията ми, така и на моя нрав.
— Долни клеветници! — отвърна рицарят. — Де да ми паднат, та да ги накажа. Все пак, свети отче, вярно е, че всеки си има врагове. Та дори в тази земя има хора, с които аз предпочитам да говоря през наличника на шлема си, отколкото с открито лице.
— Тогава нахлупи желязното гърне на главата си, колкото бързо позволява природата ти — рече отшелникът, — докато прибера тези метални стакани, бившето съдържание на които ми е замаяло главата. Пък, за да заглушим шума — а, честно слово, нещо не ме държат краката, — подхвани песента, която ще запея. Думите нямат значение, аз самият едва ги помня.
106