С тези думи той гръмогласно запя De profundis clamavi107, под чиято закрила прибра съоръженията на пиршеството, докато рицарят се заливаше в смях и същевременно се въоръжаваше, но от време на време пригласяше на своя домакин, когато за момент преставаше да се смее.
— Какви дяволски утринни молитви си запял по туй време? — каза един глас отвън.
— Господ да ти прости, пътниче! — отвърна отшелникът, чийто собствен шум, а може би обилните чашки му пречеха да разпознае един доста добре познат нему глас. — Върви си по пътя, в името на бога и на свети Дънстън, и необезпокоявай молитвите ни, на мен и на светия ми брат.
— Луд свещеник си ти — отвърна гласът отвън. — Отвори вратата на Локсли.
— Няма опасност, всичко е наред — обясни отшелникът на своя другар.
— Но кой е той? — попита Черния рицар. — За мен е много важно да зная кой е.
— Кой е! — възкликна пустинникът. — Казвам ти, че е приятел.
— Но какъв приятел? — поде пак рицарят. — Че той на тебе може да е приятел, а на мен не.
— Какъв приятел ли? — отговори отшелникът. — Ето ти въпрос, който много по-лесно се задава, отколкото да му се отговори. Какъв приятел! Че сега, като се поопомних, се сетих, че той е същият добър горски пазач, за когото ти разправях преди малко.
— Да, да, толкова добър горски пазач, колкото ти си набожен отшелник — отвърна рицарят. — В това не се съмнявам. Но иди му отвори вратата, преди той да я избие.
Кучетата, които в началото на суматохата лаеха страховито, сега сякаш разпознаха гласа на стоящия вън човек. Те коренно промениха поведението си и започнаха да драскат и да скимтят по вратата, като че ли се застъпваха пред отшелника да го пусне вътре. Монахът бързо отключи вратата и покани Локсли и двамата му другари.
— Гледай ти, отшелнико, какъв другар по чашка си намерил? — попита още с влизането си селянинът, щом видя рицаря.
— Един брат от нашия орден — отвърна монахът, като поклати глава. — Цяла нощ сме се молили с него.
— Той навярно е монах от войнстващата църква — каза Локсли. — Срещал съм неколцина такива из околността. Казвам ти, брате, трябва да оставиш броеницата и да хванеш тоягата. Сега ще ни трябва всеки до един от нашата весела дружина, бил той църковник или мирянин. Да не си полудял? — добави той, като го дръпна малко настрана. — Как можа да приемеш тук един непознат рицар? Нима си забравил нашия устав?
— Непознат! — отвърна монахът смело. — Познавам го толкова добре, колкото просякът познава паничката си.
— Тогава как се казва той? — поиска да узнае Локсли.
— Той се казва — рече отшелникът, — той се казва сър Антъни от Скрайбълстоун. Като че ли съм от тези, дето ще седнат да пият с човек, без да знаят името му.
— Ти май си посръбнал повече, отколкото трябва, отче — продължи горянинът, — и боя се, че си издрънкал повече приказки, отколкото трябва.
— Не се сърди на веселия ми домакин — намеси се рицарят, като пристъпи една крачка и се обърна към Локсли. — Той само ми оказа гостоприемство, а ако беше отказал, щях да го принудя да ме приеме.
— Ти да ме принудиш! — възмути се монахът. — Чакай само да сваля сивите си одежди и да облека зелената си дреха и ще видиш дали няма тоягата ми да удари дванадесет по тиквата ти. Да не съм нито верен църковник, нито добър горянин, ако не го направя.
Докато говореше, той смъкна расото си и се показа облечен в опъната черна камизола и гащи от груб, корав ленен плат, над които бързо навлече зелена дреха и обу дълги чорапи от същия цвят.
— Моля ти се, стегни ми връзките108 — обърна се той към Уомба — и ще получиш чаша бяло вино за труда си.
— Благодаря за виното — каза Уомба, — но смяташ ли, че е законно да ти помагам да се превърнеш от свят отшелник в грешен мирянин?
— Не бой се — отвърна отшелникът, — просто ще изповядам греховете на зелената си пелерина пред сивата си монашеска мантия и всичко ще е наред.
— Амин! — бе отговорът на Уомба. — Покаяник в черен фин плат би следвало да има изповедник в зебло, а твоята дреха може да опрости греховете и на моята шарена камизола заедно с другите.
Сетне той помогна на монаха да стегне и върже многобройните връзки, с които чорапите се прикрепяха към камизолата.
Докато Уомба бе отдаден на тези занимания, Локсли дръпна рицаря настрана и се обърна към него със следните думи:
— Ако ще и да отричаш, рицарю, ти си този, който наклони победата в полза на англичаните срещу чужденците на втория ден на турнира в Ашби.
108
Дългите чорапи, носени по това време, се връзвали за камизолата, както сега връзваме обущата си. Връзките имали металическо връхче, което служело и за украса. — Б. пр.