— Никой, когото познавам аз — отвърна де Брейси, — освен може би клетвата ти за безбрачие или някакви скрупули против любовна интрига с еврейка.
— Що се отнася до клетвата ми — рече тамплиерът, — нашият Велик магистър109 ме е освободил от нея. А що се отнася до съвестта ми, човек, който е убил триста сарацини, няма защо да си признава всички малки греховце като някоя селска мома при първата си изповед в навечерието на велики петък.
— Ти сам най-добре знаеш правата си — отговори де Брейси, — но струва ми се, че повече те привличат торбите с жълтици на стария лихвар, отколкото черните очи на дъщеря му.
— Мога да се възхищавам и от двете — отвърна тамплиерът, — пък и освен това само половината от богатството на стария евреин се пада на мене. Принуден съм да деля плячката наполовина с Фрон де Бьоф, който не е съгласен да ни отстъпи замъка си даром. От този грабеж трябва да имам нещо, което да е само за мен, и аз съм си избрал за награда прекрасната еврейка. Сега, като знаеш намеренията ми, нали ще се върнеш към първоначалния си план? Както виждаш, няма защо да се боиш от моята намеса.
— Не — отвърна де Брейси, — аз ще си остана при плячката си. Това, което казваш може да е самата истина, но не ми се нрави много, дето Великия магистър те е освободил от клетвата ти, нито пък твоите привилегии, спечелени с клането на триста сарацини. Правото ти на опрощение е твърде добре осигурено, за да те е грижа за малки прегрешения.
Докато траеше този разговор, Седрик се мъчеше да узнае от пазачите си кои са и каква цел гонят.
— Приличате ми на англичани — каза той, — но, о, небеса! Вие грабите сънародниците си като истински нормани. Сигурно сте мои съседи и ако сте такива — мои приятели, защото кои мои съседи имат някаква причина да не ми бъдат приятели? Казвам ви, селяни, че даже и тези от вас, които са заклеймени като разбойници, са намирали закрила при мен, защото аз ги жаля за бедите им и проклинам тиранията на техните господари благородници. Тогава какво искате от мен? Каква полза можете да имате от това насилие над мен? Вашата постъпка ви поставя по-долу от дивите зверове, а вие сякаш искате още повече да приличате на тях, като се правите на неми?
Напразно Седрик увещаваше пазачите си — те имаха твърде много и твърде сериозни причини да мълчат, за да се трогнат било от гнева му, било от увещанията му. Те продължаваха да го водят много бързо напред, докато на края на една алея от огромни дървета се показа Торкилстън, внушителният стар замък на Реджиналд Фрон де Бьоф. Замъкът представляваше неголямо укрепление, състоящо се от висока четвъртита крепостна кула, заобиколена от няколко по-ниски сгради, около които имаше вътрешен двор. Около външната стена имаше ров, който се пълнеше от една близка рекичка. Фрон де Бьоф, чийто нрав му създаваше много врагове, значително бе увеличил укрепленията на замъка си, като бе построил кули на външната стена, така че да може да го пази от всички страни. Както обикновено по него време, в замъка се влизаше през сводеста външна порта, защитена с малки кулички в ъглите.
Щом Седрик видя кулите на замъка на Фрон де Бьоф да извишават сивите си, обрасли с мъх бойници и да проблясват на утринното слънце над дърветата, веднага отгатна истинската причина за своето нещастие.
— Аз бях несправедлив към разбойниците и злосторниците в тези гори — рече той, — когато предположих, че тези бандити са от техните чети. Все едно да бях сметнал лисиците от тези гъстаци за хищни френски вълци. Кажете ми, кучета проклети, живота ми ли иска господарят ви или богатството? Много ли му се вижда, че двама саксонци — аз и благородният Ателстън — все още владеят земя в страната, която са наследили от прадедите си? Убийте ни тогаз и увенчайте тиранията си, като ни отнемете живота, както ни отнехте свободата. Ако саксонецът Седрик не може да избави Англия, той е готов да умре за нея. Кажете на вашия деспот господар, че аз го моля само да освободи лейди Роуина и да запази честта и живота й. Тя е жена и той няма защо да се бои от нея; а с нас двамата ще загинат последните, които биха се осмелили да се борят за нейното дело.
Водачите останаха глухи и към тези думи както и към предишните. Вече бяха стигнали пред вратите на замъка. Де Брейси изсвири три пъти с рога си и стрелците, които бяха излезли да пазят стените при приближаването им, побързаха да спуснат подвижния мост, за да влязат. Водачите принудиха пленниците си да слязат от конете и ги заведоха в едно помещение, където им предложиха набързо ядене. Но освен на Ателстън, на никого не му се ядеше. Пък и потомъкът на Едуард Изповедника нямаше време да направи чест на предложената им хубава храна, тъй като водачите им скоро уведомиха него и Седрик, че ще бъдат затворени отделно от лейди Роуина. Всяка съпротива беше безсмислена и те бяха принудени да ги последват в една голяма стая, чийто покрив се крепеше в тежки саксонски колони и напомняше трапезариите и съборните зали, които и днес още могат да се видят в най-старите части на най-малките ни манастири.