Изгледах го надменно и се отдалечих назад по пътеката. Макар и той да не го знаеше, ние вече бяхме обмислили план за бягство.
Както се очертаваше засега, нещата хич не изглеждаха добре за нас. След като се озовахме във въздуха, шансовете ни за бягство рязко спаднаха. Дори и да се случеше някое чудо, да речем аз някак си да съумея да се справя с всичките десетина пазители, пак щеше да остане проблемът с измъкването от самолета. Предполагах, че на борда има парашути, но беше малко вероятно да оцелеем дори и да успеех да се оправя с някой от тях, тъй като, доколкото виждах през илюминатора, щяхме да се приземим накъде сред Скалистите планини.
Не, нямаше начин да се измъкнем от този проклет самолет, докато не кацнем нейде сред затънтените гори на Монтана. Следователно трябваше да измисля нещо друго, за да преодолея магическите стражи на Академията, както и пазителите, които бяха поне десетина пъти повече. Да бе. Нищо и никакъв проблем.
Въпреки че Лиса седеше отпред с руснака, страхът й ме обливаше на вълни, бумтеше в слепоочията ми като удари с чук. Загрижеността ми за нея измести яростта ми. Не биваше да я върнат там, не и на онова място. Питах се дали Дмитрий би се поколебал, ако можеше да почувства това, което чувствах аз, и ако знаеше това, което знаех аз. Вероятно не. Пък и никак не му пукаше.
В този миг емоциите на Лиса се усилиха толкова много, че изпитах объркващото усещане, че седя на мястото й — сякаш се бях вмъкнала под кожата й. Понякога се случваше и без никакво предупреждение, все едно че тя ме всмукваше в главата си. Високата фигура на Дмитрий се извисяваше до мен, а моята ръка — всъщност нейната ръка — стискаше бутилка с минерална вода. Той се наведе напред, за да вземе нещо, при което се видяха шест символа, татуирани отзад на врата му: Х-образно преплетени мълнии. По един символ за всеки убит от него стригой. Над тях се виеше усукана крива, нещо като змия, която символизираше статута му на пазител. Клетвеният знак.
Примигвайки, аз се отърсих от Лиса и с недоволна гримаса се върнах отново в собствената си глава. Мразех това, което се случваше. Да усещам емоциите на Лиса беше едно, но да прониквам в съзнанието й беше нещо, което и двете ненавиждахме. Тя го възприемаше като нахлуване в личното й пространство, затова обикновено не й казвах, когато се случваше. Нито тя, нито аз можехме да го контролираме. Това бе още един ефект от нашата връзка — връзка, която никоя от двете ни не разбираше докрай. Съществуваха легенди за телепатичните връзки между пазителите и техните морои, но в нито една легенда не се споменаваше за нещо подобно. Ние все пак се опитвахме да се справим с това, поне доколкото ни бе по силите.
Към края на полета Дмитрий приближи към мен и си размени мястото с пазителя до мен. Аз пък нарочно се извърнах рязко встрани и се втренчих разсеяно през илюминатора.
Изтекоха няколко секунди в пълно мълчание. Накрая той проговори:
— Наистина ли смяташе да се бориш с всички нас?
Не му отговорих.
— Да правиш това… да я браниш така отчаяно… много е смело. — Замълча за миг. — Глупаво, но все пак смело. Защо въобще се опитваш?
Обърнах се към него, като отместих косата от лицето си, за да мога да го гледам право в очите.
— Защото съм неин пазител. — След това отново се загледах през илюминатора.
След още една мълчалива пауза той се надигна и се върна в предната част на самолета.
Щом се приземихме, двете е Лиса нямахме друг избор, освен да се оставим в ръцете на пазителите, които ни поведоха към Академията. Нашата кола спря пред портата и шофьорът ни размени няколко думи с пазачите, които след малко ни пуснаха да продължим навътре в парка на Академията. Вече наближаваше залезът — началото на вампирския ден — и целият лагер тънеше в сенките.
Вероятно нищо не се бе променило — просторни сгради, всички в готически стил. Това училище не беше толкова старо, колкото онези в Европа, но бе построено в същия старовремски дух. Сградите се отличаваха с пищната си архитектура — като средновековни катедрали с високи заострени кули и сложни резби от камък. Масивни врати от ковано желязо затваряха достъпа до малките градини и алеи, пръснати из цялата площ. След като бях поживяла малко в кампуса на колежа, бях осъзнала, че това място напомня по-скоро на университет, отколкото на обикновена гимназия.