Той бързо се подобри с годините, докато се учеше да превежда творбите и вече беше способен да твори на английски и есперанто. Уил беше запознат с класика, като безсрамно беше заел някои редове от Атинските пиеси.
Аристофан беше философски настроен относно това да бъде използван за справки и като лице, което препоръчва и дава референции. Той призна, че и той също е заел някои идеи от предишни драматурзи и историци и се чудеше какво си мислеха за него. Това, което го правеше нещастен бе, че докато във всичко друго бяха равни — в език, годност и качество на представленията, съвременната публика все още предпочиташе произведенията на Шекспир пред неговите собствени.
Англичанинът от двадесети век, Уебър се беше пробудил до централния граалов камък на Малкият Стратфорд в петата година след Възкресението. В негово лице трупата спечели един неимоверно надарен музикант. На електронното „пиано“, което трупата беше успяла да размени за един цял сезон пиеси, изиграни от Шекспировата трупа, Уебър бе композирал множество живи мелодии, както инструментални, така и в песни. Почти при всеки случай темпото и ритъмът му бяха далеч по-бързи от песните и баладите по времето на Уил.
Уебър го увери, че те щяха да станат много популярни сред модерните хора, които така и така съставляваха почти една четвърт от населението. Други музиканти като Бакстър, някои със собственоръчно направени инструменти от дърво, кости и струни от черва, също се присъединиха към театралната трупа, докато вече имаха един добър оркестър под ръководството на Уебър.
С годините, Малкият Стратфорд имаше своя дял в развлекателната индустрия на хората от двадесети век. Почти всичко тези, появили се в началото до грааловите камъни, след няколко години се преместиха, наричайки сборището на трупата „примитивно“. Някои останаха, включително две високи актриси, едната с чиста, белоснежна кожа, която каза, че някога беше играла майката на Хамлет, и другата със златисто-червена коса и капризна усмивка, която с желание се впускаше във всяка дадена й роля — дали мечоносец, звезда или отговорник за реквизита.
Той бе също благодарен за присъствието на една тъмнокожа американка Шари Бангс, която била „технически режисьор“ на „Бродуей“. Уил мислеше усилено, опитвайки се да си представи великият град, за който говореха момичетата, наложен върху основите на малкото селце Котсуолд, което беше Бродуей по негово време. Уебър, главният му съветник за последната човешка ера се подиграваше на повечето от хората, които се преместиха, определяйки ги като разглезени джеремета от „Брод Холивуд“.
Реквизитът беше на разположение на трупата. Костюмите при отсъствието на вълна, лен, коприна или памук, бяха само един сбор от кърпи, от които бяха събрали доста. Точно като декорите, направени предимно от дървени подпори, драпирани с боядисани кърпи и изписани афиши, обясняващи какво представят. „Макбет“ беше най-лесно поставена на сцена, тъй като изискваше само една „гола пустош“ и стълбище, което обърнато, бе построено за пътуването надолу по Реката на „Ромео и Жулиета“. Самата оскъдност на реквизита улесняваше транспортирането на пиесата и актьорите на друго място. На борда на плавателните съдове, като най-главният от тях беше „Ан Хатауей“ (Уил хранеше надежда, че един ден оригиналът щеше да види съименничката си и да му се обади), „Град Лондон“ и „Елизабет Р.“ каютата на Уил, която споделяше с Маргарет и с част от по-чупливия и ценен реквизит беше на главната палуба на „Град Лондон“. На всяка от големите лодки можеха да спят четиридесет човека, а флотилията от по-малки плавателни съдове носеше останалите от пътуващата трупа, както и по-голямата част от декорите.
Аристофан не срещаше трудности с беглите, непълни декори или липсата на костюми. Той научи Уил едно-две неща за извайването на маските. Заедно те поставиха на сцена „Облаците“, записана на еластичната хартия на несравнимия и незаменим Ханг Ий и озвучена от Уебър. Шекспир бе доволен от продукцията и не можеше да дочака премиерата й.
Копиращата кутия беше още едно изделие, за което трупата бе работила около един сезон на едно друго място. Изискваше се труднодостъпната технология на Речния свят за да се прикове кутията, наречена от жителите на двадесети век „акумулаторна батерия“ към гигантските експлодиращи гъби, които ги хранеха три пъти дневно и да се трансформира в музика, светлина и говор. Поставени там, където би трябвало да се сложи граала, входящите проводници бяха захранвани от мълниите в един голям керамичен предмет във формата на урна, която беше поръсена с глина за изолация. От урната се разклоняваха по-малки проводници през една пригодена глинено-кокосова издутина, които осигуряваха захранването на по-малки дози в тази половина от устройството, където липсваха подвижните неща, които под ръководството на Уебър, Уил бе започнал да нарича „клавиши“. Той също се научи да изговаря на съвременен английски и да употребява „софтуер“. Използвайки същия волтаж, мълниите от урната също захранваха пианото на Уебър и двете лампи, неизмеримо ценни, които бяха дошли до тях от Пороландо, много хиляди граалови камъка нагоре по Реката. Всички тези уреди пътуваха с тях всеки път, когато трупата се отправяше на път.