— Казаха, че сте ме викали за нещо.
— Да, братко — каза Медичи. — Зная, че между нас съществуват известни различия, но аз мисля, че двамата с теб ще можем да застанем на една страна в името на идеята за Свободна Италия, сигурна валута и некорумпирана Църква. Искам да се изповядам и да получа прошка.
— Ще го изпълня с радост — Савонарола извади изпод расото си един пергамент — ако подпишете този документ тук, с който оставяте всичките си ценности и пари на организацията с идеална цел, която съм основал и която ще се погрижи те да бъдат раздадени на бедните.
И той тикна пергамента пред влажните очи на Медичи с пъргавина, която човек не можеше да очаква от слабото му, трескаво тяло; понеже монахът страдаше от зъбобол и досега не бе успял да се излекува с молитви.
Мокрите стари очи на Медичи се плъзнаха по ръкописа и се свиха подозрително.
— Искаш прекалено много, братко. Готов съм да дам едно добро дарение на Църквата, но имам роднини, за които трябва да се погрижа.
— Господ ще се погрижи — каза Савонарола.
— Не се обиждай, но не мисля така — възрази Медичи.
— Мисля, че сме почти готови с лекарството — обади се Мак, който видя, че започва да губи позиции от новодошлия.
— Подпиши пергамента! — извика Савонарола.
— Признай, че си грешник!
— Ще говоря с Бога в сърцето си, Джироламо! Но няма да ти кажа нищо!
— Аз съм монах — каза Савонарола.
— Ти си суетен и горделив — възрази Медичи.
— Върви по дяволите. Фауст! Лекарството!
Мак припряно извади флакона и се замъчи да го отпуши. Около гърлото му беше завита една от онези тънки телчици, които се отпушват толкова трудно, ако нямаш клещи. А в ония времена, когато дори колелото не е било стандартизирано, хората въобще нямали клещи. Медичи и Савонарола си крещяха един на друг. Слугите отстъпваха страхливо. Навън звъняха църковни камбани. Мак най-после успя да свали капачето на флакона и се обърна към Медичи.
Великолепният беше паднал възнак. Той лежеше неподвижен с увиснала челюст. Все още влажните, но вече слепи очи, над които започваше да се спуска млечна мъгла, бяха втренчени в нищото.
Медичи мъртъв? „О, не ми прави това“, изстена тихо Мак и като натисна отвора на флакона в устата на Медичи, той изля съдържанието. Но течността изтече навън невкусена. Великият мъж беше окончателно и безвъзвратно мъртъв.
Слугите мърмореха ядни ругатни, когато Мак се отдалечи заднишком от трупа на Медичи, а Савонарола стоеше от другата му страна и още крещеше с пискливия си глас. Мак се промуши през вратата и тръгна надолу по коридора към изхода.
Застана за миг на улицата, изпълнен с чувството, че е забравил нещо. По дяволите, златната ваничка! Обърна се, за да се върне за нея. Но вече беше късно. Тълпата го помете и го понесе надолу със смехове, викове, песни и молитви. Беше време да се горят предметите на суетата и всичко бе лудост.
ГЛАВА VI
Стъпките на бягащите хора отекваха по равния калдаръм. Навсякъде цареше празнична радостна атмосфера. Много пияници я бяха подкарали отрано и сега си отспиваха по праговете на къщите. Навсякъде в истински екстаз от удоволствие се стрелкаха деца. Магазините бяха затворени със забити на кръст дъски напряко през вратите. Покрай тях преминаваха улани24 в бляскави алено-черни униформи, копитата на конете им чаткаха по камъните и Мак се прилепи до една врата, за да не го стъпчат. В този миг усети зад себе си здраво мъжко тяло.
— Внимавай къде стъпваш!
— Извинете! — смотолеви Мак. — Заради войниците.
— Какво общо имат войниците с това, че ми газиш по краката.
Мъжът, чийто крак Мак бе настъпил, беше добре сложен, с глава, която можеше да служи за модел на статуя на Аполон. Той бе облечен в модни дрехи и с пелерина от тъмна кожа, а от шапката му се спускаше щраусово перо, доказателство, че човекът или има връзки с чужбина, или познава някой от флорентинската зоологическа градина. Той се взираше внимателно в Мак с големите си блестящи очи.
— Извини ме, странниче — каза непознатият — но не сме ли се срещали преди?
— Надали — каза Мак. — Не съм тукашен.
— Интересно. Търся един човек, който не е тукашен. Казвам се Пико дела Мирандола. Може би си чувал за мен?
И наистина, Мак бе чувал за него от Мефистофел, който го бе определил като един от най-видните алхимици на Ренесанса. Но Мак, предчувствайки неприятности, не би си признал това за нищо на света.
— Не мисля — каза Мак. — Пък и е истинска случайност, че се срещнахме така. Крайно невероятно е аз да съм човека, когото търсите.
— Наистина може да изглежда така по простата логика на нещата — каза Пико. — Но когато прилагаме магии в работата си, съвпаденията стават все по-малко случайни. Трябваше да се срещна с един човек тук на това място. Дали не си ти?