Харон отиде при Фауст и каза:
— Грешката е изцяло твоя. И сега какво смяташ да правиш?
— Нищо не мога да направя — отвърна Фауст. — Грешката всъщност е на онзи проклет дявол Аззи. Нали той ми направи тази магия за късмет.
— Защо тогава не я хвърлиш във водата? — запита Харон.
Фауст поклати глава.
— Това е най-глупавото нещо, което можем да сторим. Просто трябва да я накараме да ни измъкне оттук и да ни откара по-нататък.
— Все това ни разправяш — възропта Харон. — Но времето си минава, а ние още стоим тук. Най-добре гледай да направиш нещо по въпроса и то колкото се може по-скоро, инак — свършено е с теб.
Фауст погледна гадната вода. Щеше да е почти облекчение. Долу той виждаше огромни неопределени форми, които се движеха лениво. Той знаеше, че под Стикс има огромно царство, за което хората не бяха чували никога. И това почти го привличаше. Защо да не остави тези безкрайни мъки, що полза не донасят? Като искат — да го хвърлят — какво толкова? Какво ли удоволствие би било да се удави веднъж завинаги и да се присъедини към лепкавите плувци из тези мътни води!
Но се окопити! Та той е Фауст! А Фауст никога не би се поддал на отчаянието! Това е за по-низшите духом, а не за него. Ще намери изход от положението.
И в този миг усети леко разведряване на въздуха. Възможно ли е да има светлина дори над Стикс? Фауст се загледа в далечината. Да, там по водите се носеше нещо. И когато то излезе от мъглата, видяха че е малка гребна лодка. И в нея гребеше един дребен мъж, който всеки път се навеждаше над греблата с едно почти похотливо движение. Харон вдигна поглед и рече:
— Кой, по дяволите, е този?
— Мислех, че целият Стикс е твой, а Харон?
Лодката приближи към борда на хароновата гемия. В нея седеше Ронир, облечен в жълт дъждобран и с гумена качулка против дъжд на голямата си рошава глава.
— Хей-хоу! — извика той. — На борда да имате някой си Фауст?
— Всъщност да, имам — отговори Харон. — А ти кой си?
— Ронир — отговори джуджето. — Идвам от съвършено различно царство на тази земя. Но зная кой си! Привет, Харон! Защо си спрял тук в тия пущинаци? По пътя си минах покрай пристанища и мостчета, претъпкани с мъртви души. Те викаха името ти, Хароне, и държаха в ръцете си монети.
— Проклятие — извика Харон. — Знаех си, че губя пари от тая работа. Тук съм, Ронир, защото някакъв ужасен човек е хвърлил проклятие върху лодката ми, мисля, че му викат основно проклятие, и прекрасният ми малък кораб сега върви само в кръг и така налетяхме на тази плитчина, единствената на стотици мили разстояние и ето, че гемията затъна и не иска да помръдне. А ти какво правиш тук?
Ронир обясни, че е дошъл да говори с Фауст, защото имал за него важни новини.
— Подслушах какво си приказват дяволите — продължи Ронир. — Сигурно познавате един от тях — Аззи Елбуб, демон, и то от най-лошите, дори по стандартите на пъкъла.
— Срещали сме се — каза Фауст. — Той се мъчеше да ме отклони от моята цел, която е да заема полагащото ми се място в състезанието между Мрака и Светлината и така да спечеля изкупление за човечеството и безмерна слава за самия мен. Не стига това, ами ми даде и дефектна Мотивираща магия, заразена с Джинкс, която виждаш докъде докара лодката на Харон.
— Мисля, че мога да направя нещо по този въпрос — каза Ронир. — Ето. Опитай с това — и той му подаде едно оплетено въженце.
— Какво е то? — запита Фауст.
— Магия за отвързване. Отвържи възела и ще си свободен.
ГЛАВА IV
Мак се приближаваше към лондонската къща на доктор Дий. Той каза:
— Сигурна ли си, че сега не бъркаш?
— Така мисля — отвърна Маргарита. — Но не ми харесва.
— Забрави това сега. Само прави, каквото ти казах. Ще стане, повярвай ми.
Маргарита изглеждаше нещастна, но доста хубава. Кестенявата й коса блестеше. Тя бе успяла да се поосвежи, след като Мефистофел я доведе тук при Мак. Дори и роклята й, от зелено димитено27 платно на капки, беше нова и блестяща. Мак се бе погрижил да изглежда възможно най-добре.
Той се приближи към вратата на странна изгърбена стара къща, с капаци на прозорците, благодарение на които приличаше на спяща котка. Беше една крайно неприятна част на Лондон. От двете страни на улицата се намираха тъмните централи на предприятия със съмнителен бизнес, защото това бе известният с черната си слава квартал Тортингам, който малко по-късно щеше да бъде предаден в ръцете на цяло стълпотворение от джебчии, изнудвачи, мошеници и разнообразни измамници. Това бе мястото, където известният доктор Дий си бе свил гнезденце. Доктор Дий, висок и ъгловат, седеше в дневната си, загърнат в робата си на учен и разглеждаше древна книга с любопитни, забравени знания. Той спря и вдигна очи.