— В Бразилия е. — Трейси стисна зъби.
— Колко жалко — усмихна се Джеф. — Обичахме да ходим заедно на лов. Преди нещастието, разбира се.
— Нещастие ли? — заинтересува се графът.
— Да — отвърна опечалено Джеф. — Пушката му случайно гръмна и го простреля в една много чувствителна област. Знаете как стават понякога тези нелепи случайности. — Той се обърна към Трейси. — Има ли надежда да се възстановят нормалните му функции?
— Убедена съм, че скоро ще бъде с такива нормални функции, с каквито сте и вие, господин Стивънс — отвърна глухо Трейси.
— О, радвам се. Предайте му моите най-добри поздрави, когато го видите. Нали ми обещавате, херцогиньо?
Оркестърът спря да свири. Граф Де Матини се извини на Трейси.
— Извинете ме, скъпа, но имам някои задължения като домакин. — Той стисна ръката й. — Не забравяйте, че сте на моята маса.
Когато графът се оттегли, Джеф се обърна към своята партньорка.
— Ангелче, нали носиш аспирин в чантичката си? Би ли ми донесла един? Имам ужасно главоболие.
— О, бедничкият! — Тя го погледна с обожаващ поглед. — Веднага се връщам, мили.
Трейси видя как тя премина през залата.
— Не се ли страхуваш, че ще ти докара някой диабет?
— Сладка е, нали? И как се чувствате напоследък, херцогиньо?
Трейси се усмихна заради хората около тях.
— Това всъщност не те засяга ни най-малко, нали?
— Напротив. Всъщност, Достатъчно много се безпокоя за теб, затова ще ти дам един приятелски съвет. Не се опитвай да ограбваш този замък.
— Защо? Ти ли възнамеряваш да го направиш пръв?
Джеф хвана Трейси за ръка и я заведе на едно място без хора, в близост до пианото, на което един черноок младеж издевателстваше одухотворено над някаква американска мелодия.
На фона на тази музика единствено Трейси чуваше гласа на Джеф.
— Всъщност и аз замислях нещичко, но е твърде опасно.
— Наистина ли? — Този разговор започна да се харесва на Трейси.
Истинско облекчение бе отново да си същият, да престанеш да играеш. Гърците имат точна дума за това, мина през ума на Трейси. Хипъкрит7 произлиза от гръцката дума „актьор“.
— Чуй ме, Трейси. — Джеф говореше вече сериозно. — Недей да правиш никакви опити. Преди всичко няма да успееш да преминеш жива през района на замъка. Нощем пускат куче-пазач, обучено да убива хора.
Изведнъж Трейси се заслуша много внимателно. Джеф наистина замисляше да ограби това място.
— Всички прозорци и врати са скачени с алармената инсталация. Тя от своя страна е свързана директно с полицейския участък. Дори и да успееш да се вмъкнеш в сградата, цялото вътрешно пространство е насечено от невидими инфрачервени лъчи.
— Всичко това ми е известно. — Трейси проявяваше известно самодоволство.
— Тогава положително също знаеш, че лъчът не задейства алармената инсталация, когато го пресечеш. Той я задейства, когато се отдръпнеш от него. Лъчът долавя разликата в температурата. Просто няма начин да преминеш обратно през него, без той да задейства алармената инсталация.
Това не й бе известно. Как ли го бе научил Джеф?
— Защо ми разказваш всичко това?
Той се усмихна, а тя си помисли, че никога не бе изглеждал толкова красив.
— Всъщност не ми се иска да те заловят, херцогиньо. Обичам да те виждам наоколо. Знаеш ли, Трейси, ние с теб бихме могли да станем много добри приятели.
— Грешиш — убеди го Трейси. Тя видя забързалата се към тях приятелка на Джеф. — Ето че пристига госпожица Диабет. Приятно прекарване.
Докато се отдалечаваше, Трейси чу приятелката на Джеф да казва:
— Донесох ти и чаша шампанско, с която да си глътнеш аспиринчето, бедно момченце.
Вечерята се оказа великолепна. Всяко блюдо се придружаваше от съответното вино, безупречно поднасяно от лакеи с бели ръкавици. Първото блюдо представляваше местни аспержи с бял сос от трюфели, следвано от бульон със ситно нарязани гъби. После поднесоха агнешко филе с разнообразни зеленчуци от градината на графа. Блюдото след него се оказа хрупкава салата от цикория. За десерт имаше сладолед в различни форми и сребърни фруктиери, напълнени догоре с петифури. Най-накрая поднесоха кафе и бренди. На мъжете предложиха пури, а на дамите подариха парфюми в малки кристални флакончета.
След вечерята граф Де Матини се обърна към Трейси.
— Споменахте, че имате желание да разгледате картините ми. Желаете ли да ги видите сега?
— С най-голямо удоволствие — увери го Трейси.
Картинната галерия се оказа частен музей, пълен с италиански майстори, френски импресионисти и картини от Пикасо. Дългата стена пламтеше от пленителни багри и форми, рисувани от безсмъртни творци. Картини от Моне и Реноар, от Каналето, Гуарди и Тинторето. Имаше по една изящна картина от Тиеполо, Гуерчино и Тициан и почти цяла стена със Сезан. Стойността на колекцията просто не можеше да се измери с пари.