— Я си повърнала тука, я съм ти натикал мутрата в повърнатото. — Докторът се обърна към пазачките: — Откарайте ги на душовете! Вонят.
Понесли дрехите си в ръце, голите затворнички бяха подкарани по друг коридор до голямо циментово помещение с десетки открити душове.
— Оставете дрехите си в ъгъла — изкомандва една от полицайките — и започнете да се къпете. Използвайте дезинфекционния сапун. Измийте всяка част на тялото си, от главата до петите, косата измийте с шампоан.
Трейси пристъпи от грубата циментова настилка и застана под душа. Водата беше студена. Докато триеше енергично тялото си, си мислеше. Никога вече няма да съм чиста. Що за хора са това! Как могат да се отнасят по такъв начин с други човешки същества? Не бих могла да издържа това в продължение на цели петнадесет години.
Една от полицайките й подвикна:
— Ей ти! Времето изтече. Излизай!
Трейси се дръпна от душа и мястото се зае от друга затворничка. Подадоха на Трейси тънка и износена хавлиена кърпа и тя едва успя да се избърше с нея.
След като се изкъпа и последната затворничка, ги отведоха под строй в голям склад с рафтове, пълни с дрехи, за който отговаряше някаква затворничка латиноамериканка; тя им взе мярка и им раздаде сиви униформи. Трейси и останалите получиха по две униформени рокли, два чифта долни гащи, два сутиена, два чифта обуща, две нощници, пакет дамски превръзки, четка за коса и торба за мръсно бельо. Полицайките наблюдаваха обличането на затворничките. Когато се приготвиха, ги отведоха в друга стая, където доверена затворничка работеше на голям фотоапарат, поставен върху триножник!
— Застани до стената!
Трейси отиде до стената.
— Анфас!
Тя погледна към апарата. Щрак.
— Обърни глава надясно!
Тя се подчини. Щрак.
— Наляво! — Щрак. — Иди до масата.
Върху масата имаше приспособление за вземане на отпечатъци от пръсти. Притиснаха пръстите на Трейси върху намастилен тампон, а след това и върху бяла карта.
— Лявата ръка! Дясната ръка! Обърши се с онази кърпа. Готова си.
Права е, помисли си вцепенена Трейси. Готова съм. Сега съм само един номер. Без име, без физиономия. Една от полицайките посочи Трейси.
— Уитни? При директора. Последвай ме.
Сърцето на Трейси радостно подскочи. В края на краищтата Чарлс беше предприел нещо. Разбира се, не можеше да я изостави, както не би го изоставила и тя. Особеното му държание се дължеше на неочаквания удар, който понесе. Беше имал време да обмисли всичко и да разбере, че все още я обича. Беше вече разговарял с директора и му бе обяснил ужасната грешка. Скоро щяха да я освободят.
Преведоха я по дълъг коридор, през две редици врати с дебели решетки, охранявани от пазач и пазачка. На преминаване през втората врата една затворничка едва не повали Трейси на земята. Същински гигант, най-едрата жена, каквато Трейси беше виждала през живота си — около два метра на височина и сигурно не по-малко от сто и тридесет килограма. Имаше сплескано, надупчено от шарка лице и жълтеникави очи с дивашко изражение. Тя хвана с една ръка Трейси за рамото, за да запази равновесие, а с другата я сграбчи за гърдите.
— Хей! — провикна се жената към пазачката. — Пристигнала е нова рибка! Няма ли да я пуснеш при мене?
Говореше с подчертан шведски акцент.
— Съжалявам. Разпределена е вече, Берта.
Амазонката погали Трейси по бузата. Трейси рязко се дръпна и гигантката избухна в смях.
— Няма нищо, малката. Голямата Берта ще се срещне по-късно с теб. Време имаме предостатъчно. Няма къде да избягаш.
Стигнаха до кабинета на директора. Трейси изгаряше от нетърпение. Дали Чарлс е тук? Или пък е изпратил адвоката си?
Секретарката на директора кимна на пазачката.
— Той я очаква. Ти остани тук.
Директор Джордж Браниган седеше зад старо и олющено бюро. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, слаб, с уморен вид, чувствително лице и хлътнали лешникови очи.
Джордж Браниган работеше от пет години като директор на женския затвор на Южна Луизиана. Пристигна тук с образование на модерен пенолог2 и със старание на идеалист, изпълнен с твърда решимост да извърши коренни реформи в затвора. Но затворът го срази, както беше сразил редица други преди него.
Затворът първоначално беше построен така, че да побира по две затворнички в килия, но сега във всяка килия имаше от четири до шест затворнички. Той знаеше, че положението навсякъде е същото. Затворите в цялата страна бяха пренаселени и с недостатъчен персонал. Хиляди криминални престъпници биваха затваряни ежедневно, без да вършат каквото и да е, освен да изострят омразата си и да обмислят своето отмъщение. Системата беше глупава и брутална, но не можеше нищо да се направи.