Сю Елън се върна в кухнята, повела за ръка малко момиче.
— Ейми, това е… — Дали към затворничките се обръщат с малките им или с фамилните им имена? — Това е Трейси Уитни.
— Здравей — поздрави Ейми. Беше слабичка като майка си и имаше дълбоки и интелигентни очи с цвят на лешник. Не беше красиво дете, но от нея се излъчваше открита и затрогваща дружелюбност.
Няма да й разреша да ме докосне.
— Ти ли си новата ми бавачка?
— Да, ще помагам на майка ти да се грижи за теб.
— Джуди излизаше под честна дума, знаеш ли? И ти ли ще излизаш под честна дума от затвора?
Не, помисли си Трейси и добави гласно:
— Аз ще остана дълго време тук, Ейми.
— Това е добре — каза весело Сю Елън. После поруменя от смущение и прехапа устна. — Исках да кажа… — Тя се завъртя из кухнята и започна да обяснява на Трейси за задълженията й. — Ще се храните с Ейми. Можете да й правите закуската и да се занимавате сутрин с нея. Готвачката ще приготвя обяда тук. Ейми спи следобед а после обича да се разхожда из района на стопанството. Струва ми се, че за едно дете е полезно да наблюдава как се развиват растенията, нали?
— Да.
Стопапството се намираше от другата страна на главната сграда на затвора и двадесетте акра земя, засадени със зеленчуци и плодни дървета, се обработваха от доверени затворнички. Там имаше и голямо изкуствено езеро, заобиколено от каменна стена, чиито води се използваха за напояване.
Следващите пет дни бяха като същински нов живот за Трейси. При други обстоятелства тя щеше да се радва, че се откъсва от мрачните стени на затвора, че е свободна да се разхожда из стопанството, но сега тя мислеше единствено за своето бягство. Когато не се занимаваше с Ейми, трябваше да се връща в затвора. Всяка вечер заключваха Трейси в нейната килия, на следващата сутрин се събуждаше с илюзията, че е на свобода. След закуската в трапезарията на затвора тя отиваше в къщата на директора и приготвяше закуската на Ейми. Трейси се бе научила от Чарлс да готви доста добре, затова изобилието от хранителни продукти по рафтовете на директорската кухня я изкушаваше, но Ейми предпочиташе обикновените закуски от овесена каша или тестени храни с плодове. След това Трейси започна да учи Ейми на игрите, които нейната майка беше играла с нея.
Ейми се прехласваше по куклите. Трейси се опита да й направи агънце от стар чорап на директора, но се получи нещо като кръстоска между лисица и патица.
— Мисля, че е прекрасно — каза съчувствено Ейми.
Трейси караше куклата да говори на различни езици: френски, италиански, немски и на езика, който Ейми обожаваше — мексиканския език на Паулита. Трейси гледаше изписващото се удоволствие върху личицето на детето и си мислеше: Не бива да се обвързвам. Тя просто е моето средство, с помощта на което ще се махна от това място.
След като станеше следобед от сън, двете се разхождаха дълго и Трейси правеше така, че да обикалят и онези места, които не беше виждала преди. Тя оглеждаше внимателно всеки изход и всеки вход, колко са пазачите по кулите, кога се сменят. Стана й ясно, че нито един от обсъжданите с Ърнестин планове за бягство не би имал успех.
— Някой опитвал ли е да бяга, като се скрие в камионите, които доставят разни неща в затвора? Виждал съм камиони с мляко и храни…
— Забрави за това — прекъсна я рязко Ърнестин. Всяко превозно средство се претърсва основно при влзане и излизане от затвора.
Една сутрин на закуска Ейми каза:
— Обичам те, Трейси. Ще ми станеш ли майка?
Думите й прерязаха Трейси като силна болка.
— Една майка е достатъчна. Нямаш нужда от две.
— Имам. Бащата на моята приятелка Сели Ан се ожени втори път и сега Сели Ан си има две майки.
— Ти не си Сели Ан — отвърна остро Трейси. — Изяж си закуската.
Ейми я погледна с наранен поглед.
— Вече не съм гладна.
— Добре, тогава ще ти почета.
Докато четеше, Трейси почувства меката малка ръчичка на Ейми върху своите.
— Може ли да седна на коленете ти?
— Не.
Милувки ще получаваш от твоето семейство, помисли си Трейси. Ти не си мое дете. Тук няма нищо мое.
Безгрижните дни извън монотонния затворнически живот направиха нощите още по-ужасни. Трейси се отвращаваше от мисълта, че трябва да се прибира в килията, противно й беше да я затварят като животно. Все още не можеше да свикне с писъците, които долитаха от съседните килии в непрогледния мрак. Тя стискаше така силно зъби, че я заболяваха челюстите. Да издържа и тази нощ, налагаше си тя. Трябва да издържа и тази нощ!