— Лично ще се погрижа за това.
После, сякаш й хрумна нещо в последния момент, Трейси добави:
— О… бихте ли гравирали и инициалите му върху куфарите… със златни букви? Инициалите са Дж. Р.
— Разбира се. С най-голямо удоволствие, госпожо Романо.
Трейси му се усмихна и остави адреса.
От една близка поща Трейси изпрати платена телеграма до хотел „Рио Ортън Плейс“ на Копакабана в Рио Жанейро. Телеграмата гласеше:
МОЛЯ ЗА НАЙ-ЛУКСОЗНИЯ ВИ АПАРТАМЕНТ ОТ ТОЗИ ПЕТЪК ЗА ДВА МЕСЕЦА. МОЛЯ, ПОТВЪРДЕТЕ ЗА МОЯ СМЕТКА. ДЖОУЗЕФ РОМАНО, 217 ПОЙДРАС СТРИЙТ, АПАРТАМЕНТ 408, НЮ ОРЛИЪНС, ЛУИЗИАНА, САЩ.
Три дни по-късно Трейси се обади по телефона в банката и помоли да я свържат с Лестър Торънс. Когато чу гласа му, тя му заговори нежно:
— Може би вече си ме забравил, Лестър. Тук е Лурийн Хартфорд, секретарката на господин Романо, аз…
Да я забрави ли! Гласът му преливаше от нетърпение.
— Разбира се, че не съм те забравил, Лурийн. Аз…
— Така ли? Много съм поласкана. Положително се срещаш с много хора.
— Но не и с такива като теб — започна да я убеждава Лестър. — Нали не си забравила за вечерята?
— Нямаш представа с какво нетърпение я очаквам. Удобно ли ти е да вечеряме идния четвъртък, Лестър?
— Прекрасно!
— Уговорихме се тогава. О, колко съм загубена! Така ме развълнува разговорът с теб, че почти забравих защо ти се обаждам. Господин Романо ме помоли да проверя банковата му наличност. Би ли ми съобщил сумата?
— За теб може. Няма никакви проблеми.
Обикновено Лестър Торънс би поискал рождената дата или някаква друга форма за установяване самоличността на молителя, но сега това явно не бе необходимо.
— Не затваряй, Лурийн — каза й той.
Лестър отиде до картотечния шкаф, извади картона на Джоузеф Романо и учудено го погледна. През последните дни на сметката на Романо бяха постъпили необикновено голям брой депозити. Никога преди това Романо не беше държал толкова много пари на своя сметка. На вечерята щеше да се опита да изкопчи нещо от Лурийн Хартфорд. Малко вътрешна информация беше винаги от полза. Върна се на телефона.
— Твоят шеф никога не ни е създавал толкова много работа — съобщи той на Трейси. — Има повече от триста хиляда долара в текущата си сметка.
— Е, добре. Това е сумата, с която разполагам и аз.
— Да не би шефът ти да желае да я прехвърли на някоя инвестиционна сделка? Тук не получава кой знае каква лихва и аз бих могъл…
— Не, не. Молбата му е да си стои там, където е — убеди го Трейси.
— Добре тогава.
— Благодаря ти, Лестър. Много си мил.
— Чакай малко. Да ти се обадя ли в службата за уговорката в четвъртък?
— Аз ще ти се обадя, мили — отвърна му Трейси.
Връзката прекъсна.
Високата модерна административна сграда, собственост на Антъни Орсати, се издигаше на Пойдрас стрийт между реката и гигантското ново летище на Луизиана, като канцелариите на „Пасифик импорт-експорт“ заемаха целия четвърти етаж на сградата. В единия край се намираха канцелариите на Орсати, а в другия — тези на Джо Романо. Мястото по средата се заемаше от четири млади секретарки, които бяха вечерно време на разположение, за да забавляват приятелите на Антъни Орсати и неговите познати от света на бизнеса. Пред кабинета на Орсати стояха двама едри мъже, чието единствено задължение в живота беше да охраняват своя господар. Те изпълняваха и задължения на шофьори, масажисти и хора за всевъзможни поръчки на своя шеф.
В четвъртък сутринта Орсати седеше в своя кабинет и пресмяташе постъпленията от предишния ден от игралните домове, залаганията, проституцията и десетките други доходни дейности, контролирани от компанията „Пасифик импорт-експорт“.
Антъни Орсати наближаваше седемдесетте. Телосложението му беше много странно. Имаше едро и тежко тяло с къси, тънки крака, предназначени сякаш за някой по-нисък човек. Когато се изправеше, наподобяваше приклекнала жаба. Лицето му бе насечено от сложна паяжина от белези, изплетена сякаш от пиян паяк, имаше огромна уста и изцъклени черни очи. Беше оплешивял на петнадесетгодишна възраст след прекарано заболяване от алопесия4. Оттогава носеше черна перука. Стоеше му зле, но през всичките тези години никой не посмя да му го каже в лицето. Орсати имаше студени очи на комарджия, който не дава нищо даром, и напълно безизразно лице, което се оживяваше единствено в присъствието на петте му дъщери, които обожаваше. Единственият белег за вълненията на Орсати представляваше гласът му. Дрезгав, стържещ глас, резултат от стегнатата около врата му жица на двадесет и първия му рожден ден, когато сметнаха, че са му видели сметката. Двамата мъже, допуснали тази грешка, се озоваха още на следващата седмица в моргата. Когато Орсати се разстройваше истински, гласът му падаше и се превръщаше в някакъв сподавен шепот, който едва се чуваше.