Птиците имаха ефектна окраска. Богата цветна гама преливаше в синьо-черно, сиво-синьо с ивици и сребристо.
— Но бели нямате — забеляза Трейси.
— Пощенските гълъби никога не са бели — обясни Гюнтер, — защото белите пера лесно се набиват в очи, а пощенските гълъби летят със средна скорост от четиридесет мили в час.
Трейси видя как Гюнтер храни гълъбите със специална храна, съдържаща витамини.
— Този вид гълъби е удивителен — обясни Гюнтер. — Знаете ли, че те са в състояние да открият своя дом на разстояние повече от петстотин мили?
— Това е удивително!
И гостите бяха удивителни. Имаше един министър с жена си, един граф, един генерал с приятелката си, както и махаранито6 на Морви — много привлекателна и приятелски настроена млада жена. „Моля ви, наричайте ме Ви Джи“, каза тя без почти никакъв акцент в гласа си. Носеше тъмночервено сари със златисти нишки и най-прекрасните бижута, каквито Трейси бе виждала някога в живота си.
— Повечето от бижутата си държа в специално хранилище — обясни Ви Джи. — В наши дни се появиха много крадци.
В неделя следобед, малко преди Трейси да се завърне в Лондон, Гюнтер я покани в кабинета си. Седнаха да пият чай. Докато Трейси наливаше чая в тънкостенни чаши, тя му каза:
— Не зная защо ме покани тук, Гюнтер, но независимо от причината прекарах чудесно.
— Приятно ми е да чуя това, Трейси — след кратко мълчание той продължи. — Непрестанно те наблюдавам.
— Така ли!
— Имаш ли някакви планове за бъдещето?
Тя се подвоуми.
— Не. Още не съм решила какво ще правя.
— Струва ми се, че можем да работим успешно заедно.
— Имаш предвид в твоя антикварен магазин?
Той се засмя.
— О, не, скъпа. Жалко би било да се пропилее така твоят талант. Знаеш ли, известно ми е твоето приключение с Конрад Морган. Справила си се блестящо.
— Гюнтер… всичко това за мен сега е минало.
— А какво е твоето бъдеще? Ти каза, че нямаш никакви планове. Длъжна си да мислиш за своето бъдеще. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Предлагам ти сътрудничество. Аз се движа из много богати и международни кръгове. Посещавам благотворителни балове, ловни срещи, увеселения на яхти. Осведомен съм за пристигането и заминаването на богаташите.
— Не разбирам какво общо има всичко това с мен…
— Мога да те въведа в този златен кръг. И наистина го смятам за златен, Трейси. Мога да ти доставям информация за баснословни бижута и картини и как да ги взимаш по най-безопасния начин. После мога да ги продавам. Така ще уравновесяваш сметките на богаташите с останалите хора. Ще делим всичко по равно. Какво ще кажеш?
— Ща кажа не.
Той внимателно я огледа.
— Разбирам. Нали ще ми се обадиш, ако промениш решението си?
— Няма да го променя, Гюнтер.
Късно следобед Трейси се върна в Лондон.
Трейси вече обожаваше Лондон. Обядваше в „Ла гаврош“ при Бил Бентли и в „Куан дьо фо“, посещаваше след театър „Дроунс“, за да вкуси истински американски хамбургер и люти чушлета. Посещаваше Националния театър и Кралската опера, присъстваше на търгове, организирани от „Кристи“ и „Сотби“. Пазаруваше в Харъдс, Фортнъм и Мейсън, ровеше се с удоволствие сред книгите в Хатгърд, Файлс и В. X. Смит. Нае кола с шофьор и прекара незабравим уикенд в хотел „Чютън Глен“ в Хемпшър, точно до Ню Форест, където условията бяха прекрасни, а обслужването безупречно.
Но всичко това струва пари. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Гюнтер беше прав. Парите й нямаше да траят вечно и Трейси разбра, че е длъжна да помисли за бъдещето си.
Отново получаваше покани за прекарване на почивните дни в имението на Гюнтер. Всяко посещение й доставяше голямо удоволствие и тя се връщаше възхитена от компанията на Гюнтер.
Една неделна вечер някакъв член на парламента се обърна към Трейси по време на вечерята и я запита:
— Никога не съм срещал истинска тексаска, госпожице Уитни. Как изглеждат тези хора?
Трейси започна да имитира по дяволит начин новозабогатяла тексаска вдовица и накара цялата компания да се залива от смях.
По-късно, когато Трейси и Гюнтер останаха насаме, той я запита:
— Искаш ли да спечелиш едно малко състояние с тази твоя имитация?
— Не съм актриса, Гюнтер.
— Подценяваш се. В Лондон съществува бижутерийна фирма, която се нарича „Паркър и Паркър“. За тях е истинско удоволствие, както казвате вие, американците, да оскубват своите клиенти. Ти ми подсказа една идея как да ги накараме да платят за тази своя непочтеност.