— Глупости! — не се сдържам и възкликвам нервно, като междувременно започвам да ровя из чантата си, за да намеря няколко опаковки витамини и хранителни добавки. Винаги купувам различни видове. Миналата седмица четох статия за суровите кайсиеви ядки. Очевидно човек може да живее сто години, ако ги яде в нужното количество. Пренебрегвам указанията и гълтам наведнъж половин шепа. За нещастие предписваното за желаните цели количество е толкова много, че наистина трябва да живееш сто години, за да имаш достатъчно време да изядеш проклетото нещо.
— Домашно приготвена закуска, от това имаш нужда.
— Нямам време, за да закусвам — отговарям нетърпеливо.
— Е, знаеш какво казват хората: „Ако само работи, без да си играе, Джак ще стане глупаво момче.“8 — гласът й звучи доста неодобрително.
— Обзалагам се обаче, че Джак е бил богато и преуспяло момче — не мога да се въздържа да не изкоментирам.
Майка ми винаги ми казва, че работя прекалено много. Което е вярно. Наистина работя много, но това е част от условията, за да имаш успешен бизнес. Тя не го разбира. Никога не е искала кариера. Всичко, за което е мечтала, е да се омъжи и да има семейство. За нея работата си е просто работа. Начин да се спечелят малко „джобни пари“, както обича да казва. Но мама винаги си е имала татко, който да се грижи за основните финанси. За моето поколение обаче нещата са различни. И така е по-добре.
Поне ми се иска да вярвам в това.
— Казах ли ти, че Мариън има вече трето внуче? — отговаря мама, като сменя темата.
Да, три пъти, казвам си наум, докато отпивам от кафето си.
— Това е страхотно, поздрави я от мен.
— Дъщеря й е на твоите години — продължава мама. — Помниш ли Каролин Годфри? Бяхте истински ангелчета в началното училище.
Това е още един от досадните й навици. Да ми разказва за дъщерите на приятелките си и за поредното дете, което са родили. Как заселват селцето им с купища сладки, розовобузи ангелчета, докато нейната лоша, егоистична дъщеря живее на триста километра разстояние в Лондон, тренира с личния си инструктор и е вегетарианка. И най-лошото, още не е омъжена.
Като стана дума за това…
— Как е Майлс? Ох!
Нека да преведа. На езика на майка ми „Как е Майлс?“ означава „Кога ще ти предложи?“.
За да съм честна обаче, този път трябва да се съглася донякъде с нея. Не само тя си задава този въпрос. С Майлс сме заедно вече година и половина и всички се питат кога ще ми предложи. Всички, освен това предполагат, че ще кажа „да“. А и защо не? Той отговаря на всички критерии, за които пише в списанията: хубав е, успял, адвокат, отговорен и никога не се караме. Всъщност откакто сме заедно, никога не сме се спречквали за нещо. Което е супер, нали?
Една част от мен обаче понякога се дразни малко на това. Както веднъж казах на Майлс, позволено ни е да имаме различни мнения. Даже може да помогне за разнообразяване на връзката ни, за малко повече вълнение, малко повече уау.
Както и да е, пак ще кажа, не мога да се сетя дори за една причина да кажа „не“.
Не че ще се опитвам да намеря такава, де.
— Добре е. Татко там ли е? — опитвам се да сменя темата. — Искам да го поздравя за рождения ден.
— Да, чакай малко, тъкмо взема пощата.
Потрепервам.
— Дейвид, скъпи! Лоти е — провиква се мама, след това понижава глас заговорнически. — Изпрати му картичка, нали?
— Ммм, всъщност изпратих цветя вместо картичка.
— Цветя? — повтаря майка ми с леко недоумение. — За баща ти?
— Защо не? Татко обича цветя — защитавам се аз. — Винаги се е грижел за градината.
— Ами да, предполагам… — тя замлъква и съм сигурна, че в този момент си мисли защо не може да съм нормална дъщеря като другите и да изпратя една обикновена картичка и чифт чорапи за рождения ден на баща си. Огромният букет ще предизвика доста шум в малкото им селце и просто мога да чуя как мама обяснява на съседките: „От дъщеря ни са. Тя живее в Лондон, нали знаете?“ Което за хората от селцата в Йоркширските долини обяснява всичко.
— Как е кукличката ми? — гласът на татко се чува на телефона и усещам как ме залива приятна топлина.
Отношенията ни никога не са били лесни, защото и двамата сме с трудни характери. Пубертетските ми години преминаха в постоянна битка за това, колко високо мога да слушам „Смитс“ (Аз — много високо. Баща ми: „Спри това — тази музика ще ти спука тъпанчетата!“) Независимо от различията ни (а може би са били прилики?) все още сме невероятно близки — а и сме родени само с четири дни разлика.