Нито дори самата себе си, осъзнавам и внезапно се ядосвам страшно на Лоти, че не е приела съвета ми. Искам да кажа, как, по дяволите, се предполага да си помогна, когато отказвам да слушам? Ядосана съм обаче не само на нея, ядосана съм и на себе си. За това, че не я спрях и че не съм способна да й попреча да направи същите грешки, които допуснах аз. В края на краищата, нали затова съм тук? За да я защитавам? За да не допусна да извърши всички онези глупости, за които съжалявам?
Изпълва ме чувство за вина. Предадох Лоти. Предадох себе си. Имах шанса да направя нещата както трябва и се провалих. Усещам се като пълна загубенячка. Поглеждам към Лоти, към подпухналото й, покрито със сълзи лице, и неочаквано ядът ми изчезва така бързо, както се беше и появил. Житейският ми опит ме научи как да стоя настрани от играчи като Били Романи, но освен това ме научи и на състрадание и точно това изпитвам в момента към Лоти. Защото, ако някой знае колко зле се чувства в момента, това съм аз, нали така?
— Говори ли ти се за това? — питам я тихо.
Тя ме поглежда изненадано, след това издухва носа си шумно, кима и сяда на стълбите пред вратата. Същото правя и аз.
Притиснала коленете до гърдите си, тя гледа надолу към голите си стъпала.
— След като ме докара тук, аз изчаках малко и после се върнах обратно в бара, за да видя дали Били е още там — казва тя смутено.
— Беше ли? — питам, макар че вече знам отговора.
— Аха — кима тя. — Все още висеше отвън с останалите от групата си, така че отидох с него на купона… — тя изхлипва и отново млъква за известно време, сякаш си припомня онази нощ.
Както правя и аз.
За мен онази нощ ми се струва толкова далечна, като че ли преди цял един живот, и въпреки това ми е трудно да мисля за нея, без да се сещам и за всичко останало, което последва след това. Болката от отхвърлянето, срамът, самосъжалението… Ако се постарая много обаче, все пак мога да изолирам вечерта от другите събития, да се концентрирам върху емоциите си, да си спомня как се чувствах. Млада, щастлива, непобедима. Божичко, чувствам се като напълно различен човек от момичето, което бях тогава.
— Беше невероятно… — въздъхва тя и очите й заблестяват от вълнение.
— Знам — промърморвам аз.
— Така ли? — Лоти ме поглежда изненадано и присвива въпросително вежди.
— Искам да кажа, това чувство ми е познато — казвам бързо. — Да имаш невероятна вечер с някого. С когото и да е — добавям.
Тя продължава да ме гледа подозрително — сякаш не може да си представи някой като мен да има нощ с изумителен секс с когото и да било, да не говорим за вокал на рок група.
— Както и да е. На следващата сутрин, когато си тръгвах, той обеща, че ще ми звънне, защото същата вечер имаха свирене в Лийдс, заради което той не можеше да дойде на рождения ми ден — прави гримаса и си дръпва от цигарата си. — Но това се оказа лъжа. Не са ходили никъде. Бил е с това момиче — очите й се напълват отново със сълзи, които се събират, събират в ъгълчетата и най-накрая се плисват надолу по бузите й. — Как е могъл?
Защото е егоистичен, салювлюбен задник, ето защо. Приисква ми се да й изкрещя, но знам, че няма да го приеме много добре. Знам, защото когато Ванеса ми каза същото, двете се скарахме жестоко, аз го защитавах докрай и се прибрах вкъщи бясна. Но ако не мога да й кажа това, какво да й кажа? Истината?
Колебая се и обмислям какво мога да й кажа, когато телефонът звънва и след малко един глас отвътре изкрещява: „Лоти, вашите!“ и някой, който не разпознавам, се появява на вратата, носещ апарата (нарочно бяхме сложили дълъг кабел).
— О, благодаря ти — кима тя, вдига телефонната слушалка и ме поглежда: — Извинявай, само минутка.
О, това ще бъде интересно, мисля си, и се настройвам за сцената.
— Мамо! Здрасти, как си? — Лоти звучи въодушевено, широка усмивка се появява на лицето й.
Гледам я изумено. Не знам какво съм очаквала, но не и това. Тя изглежда истински щастлива, че се чува с мама.
— Били? Не, не се е обаждал.
Какво? Казала съм на мама за Били Романи? Не мога да повярвам. Никога повече няма да споделям нищо с мама, особено свързано с любовния ми живот.
— Не, добре съм — казва успокоително Лоти в отговор на някакъв въпрос на мама, а после ме поглежда. — Тук съм с една приятелка.
Спирам да я зяпам и се усмихвам престорено.
— Добре, кажи на татко, че го обичам, нали? И помни, ще си дойда другата седмица, така че ще се видим тогава… Да, наистина нямам търпение. Ще отидем заедно да пазаруваме. Ще похарчим ваучерите, които ми изпрати — тя се засмива и съм сигурна, че чувам и мама как се смее от другата страна на линията. — Добре, чао, мамо! Ще ти се обадя утре. И аз те обичам — Лоти затваря телефона и се обръща към мен с все още греещо в усмивка лице.