Изпитвам леко съжаление. Вече не водя такива разговори с мама. Днес те са много по-резки, по-нервни, не толкова сърдечни. Като отношенията ни, осъзнавам внезапно и се опитвам да си спомня последния път, когато сме пазарували заедно.
— Значи говориш с родителите си всеки ден? — питам с любопитство.
— О, да, ние сме си много близки — потвърждава тя без никакво колебание. — Щастливка съм. Някои хора не се разбират с родителите си, не ходят да ги виждат и други такива неща, но моите са страхотни. Наистина се вълнуват, че си намерих тази работа в Лондон, и ме подкрепят, но знам, че им липсвам. Те също ми липсват.
— Това е супер — усмихвам се, но вътрешно не мога да се въздържа да не се натъжа от това колко сме се отчуждили с родителите ми. Вече почти не им се обаждам и сякаш са минали години, откакто за последно ги видях. Обзема ме силно чувство на вина, като осъзнавам колко съм ги пренебрегвала. Мисля си за мама, която ми позвъни, докато шофирах, и ме разпитваше за Майлс. Тя все още се тревожи за мен, дори сега и въпреки че го показва по странен начин. Такава си е мама.
— Както и да е, докъде бяхме стигнали? — Лоти ме поглежда въпросително.
— О… ъъъ… — опитвам се бързо да събера мислите си, спомняйки си разговора ни за Били Романи, за това, какво смятах да й кажа, всички умни съвети. Толкова много неща ми се въртят в главата, но една част от мен не спира да мисли, че вече е прекалено късно. Моментът си отиде и вместо това се сещам за онези съвети, които прочетох в книгата за самопомощ в Амазон.ком.
— Първо ще изпиташ съмнение и шок — цитирам аз. — Но това е нормално след раздяла. Или отхвърляне — добавям абсолютно нетактично.
— Кой го казва? — пита тя сърдито.
— Прочетох го в една много хубава книга за разделите — обяснявам аз. — Всъщност щях да си я купувам днес, но ме разсеяха.
— Защо щеше да си я купуваш? — любопитства Лоти.
Поколебавам се. Не ми се говори много за това. Но пък в крайна сметка, защо не?
— Защото тъкмо скъсах с приятеля си — признавам аз. Сега аз съм се свила и притискам колене до гърдите си, гледайки в земята.
— Ти имаш приятел? — Лоти изглежда шокирана.
— Имах — поправям я.
— Уау. Искам да кажа… Аз си мислех, че тъй като си по-възрастна, сигурно си разведена.
— Разведена? — възкликвам аз. Господи! Достатъчно лошо е, че майка ми иска да се омъжа, но сега и по-младото ми Аз ме вкарва в групата на разведените. Е, все пак по това време бях много устата и никога не мислех, преди да кажа нещо.
— Ами, нали не носиш пръстен — обяснява тя с истинско разкаяние в гласа.
— Не, не съм разведена. Нито омъжена — добавям, за да изясня напълно нещата. — Сама съм.
Не мога да не забележа иронията на ситуацията. Ето ни тук, седим една до друга, разделени от десет години, и двете самотни, и двете говорим за мъже.
По-скоро, за тяхната липса.
Някои неща никога не се променят, нали? Освен че сега съм по-възрастна, по-зряла и чета книги за самопомощ, за да знам как да се справям с тези неща, казвам си мислено, облекчена, че вече не съм тази изтрезняваща развалина, която бях някога.
— Божичко, съжалявам — казва Лоти. — И какво ще правиш сега?
Връщам се пак към корицата на книгата.
— Ами, важно е да оплачеш края на връзката си, тъй като това ще ти помогне да продължиш напред — цитирам по памет.
Лоти прибира косата си зад ушите и ме зяпва.
— Какво означава това?
— Означава, че трябва да сложиш край, да приключиш — обяснявам аз. Чела съм много за приключването. То е голяма работа в книгите за самопомощ.
— Да приключа? — повтаря тя, сякаш за първи път чува тази дума.
И всъщност за нея наистина е така. Все пак е само на двайсет и две години — тогава не знаех много за приключването на нещата. За разлика от сега, мисля си, горда от своето помъдряване и израстване. Израстването също е голяма работа в книгите за самопомощ.
— Трябва да отделиш време да се справиш с това, което се случва — обяснявам аз, опитвайки се да извлека най-доброто от всичко, прочетено през годините. — Затова е хубаво да бъдеш добра към себе си, да се глезиш, да прекарваш повече време с приятелите си. — Говоря за Ванеса. Дори и сега, след десет години, тя е винаги тук, до мен, каквото и да се случи. Точно както беше и тогава. В ума ми се появяват картини от миналото: Ванеса, седяща до мен на дивана, държаща главата ми, когато си изливам сърцето. Не казва нищо. Но това е без значение, защото знам, че е тук. И това е достатъчно. — Но е важно да помниш, че не бива да пришпорваш оздравителния процес — добавям, сещайки се пак за книгата от Амазон.ком. Божичко, наистина звуча като доктор Фил, нали? Изпитвам вътрешно задоволство. Ето, най-накрая мога да помогна на някого, да дам добри съвети.