— Защо не? — пита Лоти и бърчи челото си.
Където продължава да има само една вежда, осъзнавам внезапно аз. Само че този път е изскубана в двата края откъм долните им страни. Сигурно е използвала пинцетите, които й подарих, което — както виждам — явно не се е оказало такава добра идея. Исках да си направи изящни дъги като на Джесика Алба, а вместо това тя е оставила непочистени веждите по средата, изтънила ги е в краищата и така е постигнала ефекта на постоянно изненадано изражение. Ужас!
— Защото това е процес — повтарям търпеливо.
— Глупости — отвръща тя.
Поглеждам я шокирано.
— Това са пълни глупости. Защо трябва да преминавам през някакъв тъп процес, докато той излиза с друго момиче? — изпъшква гневно Лоти.
— Очевидно си в етапа на гнева — казвам, опитвайки се да я успокоя.
— Но той ми каза, че е влюбен в мен! — разплаква се момичето с ужасните вежди.
Въздъхвам тежко. Ето я разликата. Ако има едно нещо, което съм научила със сигурност през изминалите години, то е никога да не вярвам на мъж, който ти казва, че е влюбен в теб в момента, в който те е вкарал в леглото.
— Божичко! Такъв лъжец е! — продължава да ридае горко Лоти.
— Да, това е добре — важно е да изкараш гнева си навън — окуражавам я аз. — Тези етапи са наистина от съществено значение, за да преодолееш нещо такова. Първо ще преминеш през шока, после идва депресията, сега гневът — опитвам се да си припомня всички етапи.
— Аз съм била бройка за една нощ за него… А като си помисля… Ъъъ, иде ми да го убия! — надава гневен вой тя. После замлъква, дърпа от цигарата си и вперва поглед в празното пространство.
— Последният етап е приемането. След като стигнеш до него, ще можеш да се справиш с всичко, което ще ти поднесе животът — спирам и се замислям за собствения си живот, за това, което се е случило през последните десет години, откакто бях на мястото на Лоти, и за момент ми се струва, че говоря на себе си. — Ще можеш да продължиш напред.
— Всъщност наистина се чувствам по-добре.
— Сериозно? — изпитвам известно задоволство.
— Да, даже много по-добре.
— Уау, това е страхотно — усмихвам се щастливо аз. Макар че, за да съм честна, си мислех, че ще отнеме малко по-дълго време, за да мина през етапите, а не само няколко минути, но очевидно наистина съм й помогнала. — След време ще се почувстваш достатъчно силна, за да започнеш нова връзка.
— Ммм, да — съгласява се тя разсеяно.
— И не се притеснявай, ако в началото си малко нервна.
— Ммм…
Чакай малко. Защо ли ми се струва, че Лоти не ме слуша?
— Чу ли какво ти казах?
— Господи, наистина е страхотен.
— Кой? Били Романи? — не вярвам на ушите си!
— Били кой? — казва тя иронично с интонация от типа „Стегни се, бабо!“ — Хъм… — намигва ми и сочи с глава към някого. От другата страна на улицата забелязвам младеж, който тича. Гол до кръста, с тяло, за което си струва да умреш, той спира да тича и започва да разтяга мускулите си. — Божичко, великолепен е! — въздъхва тя замечтано.
— Лоти, чу ли нещо от това, което ти казах току-що? — питам с известно раздразнение.
— Извинявай… ъм — тя се обръща към мен, очите й искрят, а на лицето й грее широка усмивка. Сълзите й са изчезнали като по чудо, а бузите й са поруменели. — Говореше нещо за някакви етапи? — пробва да налучка.
— Да, и това е наистина важно — продължавам да упорствам.
— Ами, съжалявам, но можеш да запазиш тези дрънканици за някой друг — отговаря ми тя весело и поглежда отново към подскачащия на място джогер. — Искаш ли да знаеш какъв е моят съвет за преодоляването на един мъж?
Поглеждам я с любопитство, после хвърлям отново поглед и към младежа, точно навреме, за да уловя как тя му се усмихва определено флиртаджийски, а той отвръща на усмивката й. Всички мисли за Били Романи са изчезнали чудодейно.
— Хвани си някой друг.
Трийсет и първа глава
Уикендът вече е към своя край и се очертава да не е най-успешният ми. Претърсването на старата ми квартира се оказва безуспешно — никъде не намирам часовника си — и се опасявам, че съм го изгубила в клуб „Канал“. Оставям Лоти да флиртува с мистър Гола гръд и тръгвам към вкъщи. Минава ми през ума да се отбия в ресторанта и да кажа „здрасти“ на Оливър, но бързо разкарвам тази подмолна мисъл. Какво ми става? Не бъди глупачка, Шарлот. Вероятно днес просто се държа мило от вежливост.
Вместо това си седя вкъщи и опаковам останалата част от вещите на Майлс; занимание, което и аз мога да направя същото, нали, защитавам се мислено.