За момент обмислям дали да не й разкажа накратко за Майлс, но после виждам искрящите й щастливи очи и осъзнавам, че не мога. Според нея ние с Майлс сме идеалната двойка.
Не мога да й кажа истината. Все едно да кажеш на дете, че Дядо Коледа не съществува.
— По-скоро зает — отговарям, избягвайки конкретен отговор. Е, това не е лъжа. Наистина беше доста интензивен уикенд. Отне ми половината нощ да пакетирам колекцията на Майлс от списания за недвижими имоти. Той си пази всички минали броеве, за да може да следи промяната в цените на имотите. Дори си чертае графики и ги закача на хладилника си. — А при теб как беше? Какво прави?
— О, нищо особено — свива тя рамене, придърпва ръкавите си и скръства ръце пред гърдите си. — В събота гледах поло — по-големият ми брат Тоби играе в отбора. Вечерта ходих на опера с приятелката ми Мади — семейството й има запазена ложа, а в неделя баба имаше рожден ден и всички бяхме на вечеря в хотел „Дорчестър“.
— М-да, права си, съвсем обикновен уикенд — усмихвам й се леко иронично. Обичам да слушам за уикендите на Беатрис. Все едно да четеш страниците за висшето общество на „Татлър“. Тя живее в напълно различен свят от света на другите хора, но си няма абсолютно никаква идея за това и смята, че нещата, които прави, са съвсем нормални. Това е едно от нещата, които най-много обичам в нея.
— Което ми напомня — видях един твой приятел в „Дорчестър“.
Отпивам от кафето си и преглеждам заглавията на вестниците.
— Кого? — питам разсеяно.
— Съпруга на приятелката ти, този от снимката.
Спирам да правя каквото правя и я поглеждам изненадано.
— Имаш предвид Джулиан?
— Да, точно така. Този, за когото си мисля, че ако мога да мисля за него, щях да го намирам секси, но само ако е напълно свободен и определено неженен и необвързан по какъвто и да било начин…
— Беа!
— … дори ако обвързването му е според онези церемонии, които формално не са законни в Англия, като тази на втория ми братовчед, който се ожени в някакво пигмейско племе в дъждовните гори в Амазония…
— Беатрис!
— … Горката леля Фи беше толкова разстроена, макар че те й донесоха очарователно ръчно плетено килимче за вестибюла…
— Беатрис!
Най-накрая тя ме поглежда стреснато, сякаш внезапно си е спомнила, че и аз съм тук.
— Извинявай, за какво говорихме? — усмихва ми се ведро.
— Не, ти говореше. За това, че Джулиан е бил в „Дорчестър“ — напомням и аз и я гледам втренчено, за да не се отвее пак.
— О, да не би да съм казала нещо лошо? — Беа притеснено се хваща за перлите си, сякаш те могат по някакъв начин да я защитят.
— Не, разбира се, че не — успокоявам я бързо. — Сигурна ли си, че беше той?
Тя ме поглежда укорително.
— Беатрис, това е важно.
— Напълно — казва твърдо тя. — Никога не забравям физиономии.
Не знам какво да мисля. Сещам се за разговора между Джулиан и Ванеса по време на вечерята ни. Той каза, че трябва да работи. Че заради това не може да заведе децата в Аквариума. Така че какво е правел в хотела?
Било е по работа, казвам си твърдо. Това е, сигурно е имал бизнес среща с клиенти. И аз го правя постоянно. Все обикалям по хотелите.
— По кое време беше?
— Ъм, чакай, нека да помисля… — Беа накланя главата си на една страна. — Така, беше след като бяхме получили петифурите си, които бяха много хубави, трябва да призная. Обикновено не поръчвам петифури — прекалено са натруфени и недостатъчно големи, така че трябва да изям десетки, — но тези бяха просто божествени… — улавя изражението ми и се спира сама. — Както и да е, беше след петифурите, защото баба поръча бренди и си спомням, че казах, че и аз ще изпия едно, но не и преди да отида до тоалетната.
— Беа, тази история води ли до някъде? — пуфтя нетърпеливо аз.
— О, със сигурност — потвърждава тя. Защото, виждаш ли, именно когато отивах до тоалетната, минах през рецепцията и тогава се натъкнах на него.
— На Джулиан?
— Същият. Той слизаше от асансьора и двамата почти се сблъскахме. Извини ми се много любезно. Но според мен имаше и нещо друго.
— Какво? — чувствам се като детектив от телевизионен сериал.
— Той изпусна хотелски ключ на пода.
— Ключ?
Сърцето ми се свива. Чувам гласа на Ванеса: „Мисля, че Джулиан има връзка.“
Не, трябва да има друго разумно обяснение. Може би срещата му е била в стаята. Възможно е. Ето и с мен беше така. Срещнах се с Лари Голдстийн в стаята му, нали?
— Аха — потвърждава решително Беатрис. — Знам, защото го вдигнах да му го подам. Всъщност не беше точно ключ за хотелска стая. Беше… — изведнъж тя понижава гласа си и прошепва с истинско благоговение — ключ за „Апартамента на Оливър Месел“.