— Здрасти, татко, честит рожден ден! — казвам с усмивка, докато се опитвам да задържа телефона между рамото и брадичката си, защото след малко ще пристигнем в ресторанта и трябва бързо да се гримирам преди срещата.
— Благодаря ти, мило. Още не съм си отворил картичките — отговаря той жизнерадостно.
Изпитвам угризение. Татко ще хареса цветята си, знам, но все пак…
— Е, какво ще правиш днес? — питам, за да сменя темата. Отварям кутията със сенките и я повдигам към светлината. Веднага забелязвам тъмните кръгове под очите си.
— О, нали знаеш. Малко от това и малко от онова. Какво става с теб? Кога ще дойдеш да ни видиш?
— Скоро — отговарям аз, докато се вихря с фон дьо тена си. Не искам да изглеждам прекалено гримирана, затова съм си сложила само лека основа, фон дьо тен, пудра, лек блясък на бузите си, спирала, малко балсам на устните… Странното е, че днес една жена трябва да използва ужасно много грим, за да изглежда естествена.
— Казваш „скоро“ всеки път — мърмори баща ми по телефона. — Не сме те виждали отпреди Коледа. — Спирам с „маскирането“. Божичко, наистина ли е минало толкова време?
Сещам се как изкарах вечерта на Коледа. Не успях да изляза никъде. Мелъди пускаше нова серия диетични шейкове в началото на новата година, а Беатрис имаше грип, така че трябваше да правя всичко сама. По-голямата част от коледния ден го изкарах пред лаптопа си, опитвайки се да довърша прессъобщението, а след това трябваше да ходя в офиса за Деня на подаръците9.
— Знам. Съжалявам, татко. Просто имам много работа. Трябваше да работя през уикенда, имах краен срок за един проект, а тази седмица се опитвам да хвана нов клиент. — Отказвам се да се боря с тъмните кръгове под очите си, прибирам сенките и изваждам тъмните си очила. — Обещавам ти при първия свободен уикенд да дойдем на гости заедно с Майлс. Ще видиш новата ми кола. Ще я харесаш. Може да я вземеш за едно кръгче.
— Да, прочетох статията за тези нови фолксвагени в списанието, което ми даде…
Усещам, че татко става по-благ. Той обожава всичко, свързано с коли, да се заравя под капаците им и да се възхищава на чудесата на техниката.
— Къде да те оставя, мила? — прекъсва ни шофьорът.
— Почакай секунда, татко. — Поглеждам през прозореца и виждам ресторанта пред нас. — Където и да е, ще е удобно, благодаря — отвръщам аз и се навеждам напред, за да ме чуе по-добре шофьора, който точно в този момент завива рязко и паркира. Бързо събирам нещата си, които са се разпилели при тласъка по цялата седалка.
— Извинявай — мърморя по телефона, докато излизам от таксито. — Благодаря. Може ли бележката… — подавам на шофьора десетачка и за секунда мярвам отражението си в страничния прозорец. Косата ми е разпиляна и се опитвам да я пригладя малко с ръка. — Какво казваше, татко? — опитвам се да продължа разговора по телефона.
Вече съм станала истински експерт във воденето на два разговора едновременно. Отначало това ме побъркваше, но сега просто съм факир.
— Е, няма значение, щом ти си добре — казва татко омилостивен. — Просто ни липсва нашето малко момиче, това е всичко.
Обзема ме вълна на обич и признателност. Нашето малко момиче! След четири дни ще стана на трийсет и две, но за родителите ми това беше без значение. А след осем години ще бъда на четиридесет!
О, стига, наистина не бива да мисля за това!
— И вие ми липсвате, татко — отговарям, тичайки по стълбите. — Не се безпокойте за мен, наистина. — С бърза крачка минавам през стъклената врата и токчетата ми започват да тракат по мраморния под на лобито на ресторанта.
— Щастлива си, нали?
Забелязвам големи огледала на една от стените и незабавно започвам да се оглеждам от глави до пети.
— Разбира се, че съм — отговарям разсеяно.
С периферното си зрение виждам как няколко от журналистите, с които трябва да се срещна, излизат от едно такси. Нервите ми са опънати до краен предел. Винаги се чувствам така преди тези работни срещи. Трябва да представя нов продукт и това е моят шанс да впечатля пресата и да осигуря отразяване. Независимо че срещата е под формата на неофициален обяд и лек разговор с хубаво вино, напрежението за мен си е същото като при най-важните контакти.
— Виж, татко, трябва да…
— Да, разбирам, трябва да тръгваш. Хубаво беше, че си поговорихме.
Досрамява ме. Казахме си само няколко думи. Но такова е положението. Когато бях по-млада, седяхме на телефона с часове и си говорихме за всичко, но сега се радвам, ако намеря и пет свободни минутки.
— Ще ти се обадя тази вечер — казвам, без да съм сигурна в обещанието си.
9
Денят на подаръците (Boxing day) — 26 декември. На този ден е прието да се правят подаръци в службата. Името идва от кутиите („Box“), които някога бедните измолвали от благородниците в деня на свети Стефан. Празникът е много популярен в Англия. — Б.пр.