— Американец, а? — пита той грубо.
— Толкова ли е лош акцентът ми? — пита весело Лари Голдстийн.
— Ужасен е — отвръща шофьорът.
— Божичко, обичам тези момчета — обръща се към мен Лари, разцъфнал в лъчезарна усмивка.
Клатя глава безмълвно. Не съм сигурна, че Лари разбира идеята на сарказма. Сякаш в неговите блеснали зъби има отразяващ щит на супер герой, през който иронията не успява да премине.
Чудя се къде ли отиваме. Беатрис спомена нещо, че много ще ми хареса, затова се чудя дали е последвал съвета ми за по-ефектно място. От друга страна, Лари наистина е влюбен в цялата тази английска история, така че нищо чудно да се е натресъл на някой гигантски апартамент на „Харли стрийт“ заедно с цялата дружина от себеподобни.
— Спрете тук.
Шофьорът внезапно набива спирачки и направо си блъскаме главите в предните седалки. Поглеждам през прозореца и виждам, че сме изминали едва неколкостотин метра.
— Колко ви дължа? — пита Лари.
Зяпвам го изненадана. Всички казват, че хората от Лос Анджелис не си падат много по ходенето пеша, но това е смешно. Пътувахме само до следващия ъгъл! Обръщам се към Лари, но той вече е слязъл от колата и плаща на шофьора, така че и аз се измъквам навън, макар че съм абсолютно объркана.
— Не разбирам!
— Идеята беше твоя, изцяло твоя — казва американецът, докато таксито потегля и ние наистина оставаме на тротоара. — Ти ми я подсказа на вечерята, като ме убеди, че клиниката трябва да е в по-модерен район, някъде на по-ефектно, готино място…
Озъртам се наоколо. Стоим на Уестборн Гроув, близо до кръстовището на „Портобело“…
— … някъде, където е пълно със знаменитости, място, където ще искат да бъдат видени…
Колко забавно. Бях точно тук в неделя, на пазара.
Лари тръгва бавно по тротоара, ръкомаха енергично с ръце, като откривател, търсещ хоризонта.
— … и си помислих отново за нашата първа среща, която беше в „Електрик“ по твое предложение, и колко готино беше мястото. Затова се обадих на моите хора, те се разтърсиха и откриха това местенце. Разбира се, не се разминахме без проблеми — там вече имаше някой, — но ако имаш пари, проблемите изчезват. — Поглежда ме така многозначително, че по гръбнака ми полазват тръпки. — Просто предложихме на собствениците на сградата пет пъти повече пари за наема. Те не можаха да откажат.
— Ами човекът, който е бил на това място?
— Бизнесът си е бизнес, скъпа — казва Лари с леден глас. — Имаш предвид, че тези хора просто трябва да се изнесат? Докато произнасям това изречение, едно ужасяващо чувство започва да изпълва съзнанието ми и кръвта ми внезапно изстива. Не, не може. Сигурно бъркам.
— Какъв магазин е имало досега там?
Продължавам да вървя, но краката ми се движат от само себе си.
— О, нищо особено, някакъв магазин за стари боклуци — свива презрително рамене той.
Спирам и ми се иска да изкрещя възмутено. Нищо особено! Магазин за стари боклуци! Защото знам отлично за какво говори. Знам дори и преди да погледна.
— Е, какво мислиш? — пита ме Лари, спрял пред магазина на дядото на Оливър. Сочи ми го с изпъната ръка като фокусник, обявяващ тържествуващо новия си номер.
Мисля, че ще повърна.
Точно тук, направо на тротоара.
Успявам отнякъде да събера сили и се съвземам някак си.
— Ами, да, добре е — не знам как проговарям аз.
— Просто добре? — Лари изглежда разочарован. Очевидно тази дума не е достатъчно изразителна, за да задоволи ентусиазма на човек като него.
— Имам предвид, страхотно е — пробвам пак, имитирайки усмивка. — Всъщност направо е изумително — добавям най-накрая.
Той най-накрая изглежда задоволен.
— Знаех си, че ще ти хареса — хили се той и прекарва грижливо пръсти през посивялата си коса. — Просто си представи — Лари наподобява с ръка дъга във въздуха — „Звездна усмивка“.
Изпълвам се с негодувание. Той ще замени прекрасната стара табела с просташко лого.
— Ще влезем ли?
— Извинявай — все още съм потресена от ужас, защото си давам сметка, че заради мен дядото на Оливър ще загуби любимия си магазин, в който е минал животът му през последните шейсет години… Все още се опитвам да осмисля това, а повярвайте ми, то е достатъчно страшно, а сега трябва да вляза вътре!
За секунда си спомням как старият човек ме целува по бузите с гъделичкащите си мустаци, пълни с трохички. О, божичко, не, не мога. Просто не мога.
— Шарлийн?
Поглеждам към Лари Голдстийн и разбирам, че това е моментът. Кариерата ми е на кръстопът. Или ще вляза в магазина и ще се справя с всичко това, или ще се сбогувам с договора си. И с шанса си за излизане на международния пазар.