Мога да видя заглавията във вестниците, да чуя клюките сред конкурентните агенции, които нямат никакви скрупули и ще лапнат веднага моя клиент. Всички ще се чудят как съм могла да допусна тази огромна грешка. Най-голямата в кариерата си. Всъщност това ще бъде професионално самоубийство. И за какво? Някоя друга пиар агенция ще поеме делата на Лари и дядото на Оливър пак ще загуби магазина си. С мен или без мен, е все едно.
Аз също мога да избирам… Да си тръгна оттук със или без кариера.
Спирам за миг. Това е всичко, за което работих през последните десет години, а едва тази неделя срещнах дядото на Оливър. Това е бизнес, помниш ли? Личните емоции нямат работа тук.
— Извинявай — усмихвам се професионално на Лари и изпъвам рамене. — Исках просто да добия представа за мястото, преди да вляза вътре.
И ето, той бута вратата и направо нахълтва в магазина, а аз го последвам. Когато пресичам прага, усещам, че това е сякаш най-важната крачка, която съм правила в живота си. Направих своя избор. Най-плашещото е, че внезапно осъзнавам: Лари Голдстийн беше прав. Аз съм същата като него.
Вътре вече ни чака един от дизайнерите на „Звездна клиника“, а аз прекарвам следващите няколко минути опитвайки се да се скрия от дядото на Оливър зад раменете на Лари, който се разхожда из магазина, сякаш вече го притежава. Което, предполагам, вече е така.
— Значи, ще изтръгнем тези прозорци и ще ги заменим с огромни, специално укрепени стъкла… — обяснява дизайнерът.
Поглеждам го с възмущение. Това са най-прекрасните стари прозорци арки, които съм виждала! Тук са от години и придават невероятна атмосфера и характер на мястото. Не могат да ги „изтръгнат“ — това ще бъде престъпление.
— … а там ще поставим плазмени екрани и бетонен под…
Той продължава да говори, а мен ме обхваща желание да защитя това място. Да, всичко е много модерно и знам, че ще изглежда невероятно, но не и тук. Не и в този магазин.
— Ще махнем този стар шкаф за книги и напълно ще обновим помещението, за да имаме повече пространство, открито и…
С периферното си зрение виждам дядото на Оливър, който ни слуша от дъното на магазина. Косата ми е прибрана назад и все още съм със слънчевите си очила, така че изглеждам различно от момичето, с което той се запозна вчера. Затова не е чудно, че засега не ме е разпознал, въпреки че сме тук вече петнайсет минути. Слава богу, мисля си аз, поглеждайки към него — старият човек изглежда измъчен, а аз изпитвам срам, че съм част от всичко това.
— Абсолютно — съгласява се Лари Гордстийн. — Въпреки че в момента ми е трудно да си го представя. Вижте само това място — толкова е тясно, мрачно и задръстено с всякакви боклуци…
Той говори така, все едно дядото на Оливър въобще не е там. Не осъзнава ли колко обидно се държи? Все пак този човек е бил тук шейсет години. Той обича този магазин. А ние в момента изтръгваме сърцето му.
— Да, прав си, тези шкафове са доста грозни…
— Тези шкафове са от началото на двайсети век — обажда се най-накрая дядото на Оливър.
— Така ли? — Лари Голдстийн не изглежда изобщо впечатлен. — Е, значи това място има наистина нужда от един фейс-лифтинг, нали? — засмива се той. — Време е да влезе в новия век. Всъщност мислех си акрилни рафтове, които можеш да пуснем от тавана — обръща се отново той към дизайнера, сякаш възрастният човек въобще не съществува.
Поглеждам го. Яркозелените му очи са вперени в Лари, претеглят го, преценяват го…
Междувременно аз се скатавам назад и държа главата си постоянно наведена.
— Е, какво ще кажеш…
Моля те, господи, нека обърка името ми, моля те…
— … Шарлийн?
За пръв път съм доволна, че казва името ми грешно. Има Господ.
— Ами… да… супер е — съгласявам се бързо и се преструвам, че един голям стенен часовник ми е ужасно интересен.
— Нямаш ли други предложения? За украсата? Цветовете? Дизайнът? — Лари поглежда с очакване към мен.
Преглъщам с усилие.
— Ами, имам ужасно много идеи за това място. То е като напълно бяло платно — започвам с писарския си маниер — и, мисля, че ще създадем нещо свежо, модерно и напълно органично на околната среда — поглеждам бързо към дядото на Оливър, който внезапно повдига глава и се заслушва с интерес, — но съм убедена, че дизайнерският екип е стигнал до тези и още по-добри идеи, защото те са експерти в областта си.
По дяволите, трябва да се измъкна оттук.
— Извинете ме, мис — дядото на Оливър се приближава към мен.
Опитвам се да го пренебрегна, но е невъзможно.
— Ъ, да? — казвам, извръщайки настрани глава.