— Не ви ли познавам отнякъде? Лицето ви ми изглежда познато.
— Не, определено, не — казвам бързо. — Сто процента. Не. Никога не съм била тук преди — осъзнавам, че съм започнала да дрънкам глупости. — Както и да е, мисля, че трябва да изляза навън, за да огледам фасадата още веднъж — побягвам към вратата. Заяла е, но след като се боря известно време с нея, успявам да я отворя. — Ще се видим отвън, Лари — казвам и буквално изхвърчам навън.
Трийсет и трета глава
Малко по-късно дизайнерът отпрашва със своя „Мини Купър“, а Лари се присъединява към мен на тротоара, за да изчака такси, което да го закара обратно до хотела му. Предлага ми да ме хвърли до колата ми, но аз отклонявам предложението му и му казвам, че имам нужда от малко разходка и ще походя пеша.
— Добро момиче, стягай мускулите — казва той одобрително и ме потупва по задника.
Подскачам. Но Лари го прави така шеговито и добронамерено, че ще изглеждам глупаво, ако го направя на въпрос.
— Ще добавя няколко последни щрихи към презентацията този следобед — отбелязвам с най-професионалния си тон. — Има още едно-две неща, които трябва да финализирам и тогава ще бъдем вече напълно готови за представянето утре следобед.
— Страхотно — усмихва се широко той.
— Освен ако не искаш да добавиш още нещо?
— Само че беше изключително удоволствие да се работи с теб — казва Лари и ме фиксира с тези пронизващо сини очи. Сигурна съм, че носи цветни лещи. Никой няма такива сини очи.
Отстъпвам леко назад.
— Ъ, да, благодаря. За мен работата с теб беше удоволствие.
— Да се надяваме, че това е само началото — очите му не се откъсват от мен. Всъщност той дори не мига, забелязвам, и това ме изнервя леко. — С теб можем да извървим дълъг път напред заедно, Шарлот.
Не знам дали защото ми казва името правилно за пръв път, или просто заради начина, по който го каза, но се смущавам ужасно, косъмчетата на ръцете ми настръхват и тялото ми се вцепенява.
— О, виж, ето едно такси — викам аз, за да сменя темата. Започвам да махам като побъркана, за да привлека вниманието на шофьора. Първоначално таксито поема в друга посока, но после прави обратен завой и спира до нас. Изпитвам огромно облекчение.
— Ъъъ, благодаря — казва Лари и ме поглежда особено.
— Няма проблем. Това е част от задълженията ми — отвръщам аз на един дъх.
— Сигурна ли си? Изглеждаш уморена. Да те закарам все пак — Лари държи вратата отворена пред мен и повдига въпросително вежди.
— Не, добре съм, благодаря.
— Добре, ще се чуем утре, преди презентацията — скача в таксито и затръшва вратата, след това смъква прозореца. — Ще чакам с нетърпение.
Пак усещам онова притеснително чувство, но го пренебрегвам. Винаги съм нервна преди презентации, особено когато подготовката е толкова кратка. Напълно нормално е.
— Да, и аз също — усмихвам се широко и след като таксито потегля, мятам чантата си на рамо, вдигам куфарчето си и се отправям на обещаната разходка.
Която продължава около пет минути.
Веднага след като таксито завива зад ъгъла, изпускам чантата и куфарчето си на земята и се строполявам на близката пейка. Подпирам се с лакти на коленете си, скривам лицето си с ръце и се опитвам да нормализирам дишането си. Чувствам се ужасно. Мога буквално да усетя как стресът излиза през порите ми, залива пейката и се процежда на тротоара в една огромна, отчайващо огромна локва. Локва от стрес.
В този момент би трябвало да съм най-щастливото момиче на света. Най-новият ми и най-голям клиент ме харесва, намерихме идеалното място за неговата първа английска клиника, а презентацията е след по-малко от ден. Не можем да се провалим. Ще имаме изумителен успех. Това ще тласне кариерата ми в изцяло нова сфера. Името ми ще излезе на международния пазар. Ще имаме хиляди публикации, повече клиенти. А Лари Голдстийн ще говори за агенция „Мериуедър“ навсякъде, не само в Англия, но и когато се изявява в Щатите. Ще се разширим, ще наемем повече хора, ще разкрием нови офиси… Божичко, това е всичко, за което някога съм мечтала.
Само че…
Оливър.
Връщам се мислено към неделя следобед. Разходката в парка с него и Уелингтън. Как се смеем, когато Уели гони пръчките, които му хвърляме. Как си говорим за всичко и нищо. Пием чай и ядем масленки с дядо му.
Неговият дядо.
Чувствам как сърцето ми спира. Не мога да го направя. Не мога да му отнема магазина, неговото препитание, живота му. Спомням си думите му: „Тук срещнах последната си жена, Вети. Дойде да си купи китайски сервиз за чай… Антиките са в кръвта ми, а и вижте ме, аз самият съм антика сега.“