Ами да, той и без това сигурно скоро е щял да се пенсионира, утешавам се аз. Все пак, сигурно е над осемдесет години. Сигурна съм, че Оливър ще ме разбере. Макар да се съмнявам, че ще мога някога да го погледна в очите — него и дядо му, мисля си с тъга.
— Прекрасен ден, нали?
Един непознат глас ме сепва и когато се обръщам, виждам, че до мен, на пейката, седи възрастна жена. Протегнала е краката си напред, за да си починат, и е повдигнала набръчканото си лице към небето. Прилича на посивяла котка, препичаща се на слънце.
Дори и да е била тук по-рано, не съм я забелязала, но в момента дори да завали внезапно сняг, едва ли ще ми направи впечатление.
— Щом казвате — промърморвам аз в отговор и въздъхвам тежко.
Жената обръща глава към мен и ме поглежда.
— Нека да позная. Мъж.
— Моля?
— Тази въздишка. Направо е смазваща — усмихва се съчувствено тя.
О, стига. Защо всички си мислят, че ако някоя жена страда и въздиша, то винаги е заради мъж?
— Не, не е мъж — казвам възмутено. — Имам проблем в работата.
— Разбирам — кима тя, но нещо в начина, по който го казва, ме кара да си мисля, че въобще не ми вярва.
— Е, всъщност, не е точно проблем — добавям аз. — Клиентът ми е наистина щастлив от всичко, което правя, но…
— Вие не сте истински щастлива — завършва тя.
Поглеждам я. Казва го толкова убедено, сякаш знае точно какво ме тревожи и как се чувствам, но, разбира се, това е невъзможно. Тя е просто една възрастна дама, със снежнобяла коса, с дебело вълнено палто, въпреки че е лято, и с бастун, забелязвам аз, който стиска здраво. На ръката й, до брачната й халка, има красив пръстен с изумруд във формата на цвете, отразяващ слънчевите лъчи. Сигурно е на около осемдесет години. Какво може да знае за живота ми и за начина, по който се чувствам?
— Ами, не е толкова просто — опитвам се да й обясня. — Виждате ли, засегнати са и други хора — Оливър и дядо му. Заради мен дядо му ще загуби магазина си — след като веднъж започвам, изглежда, че повече нищо не може да ме спре и изливам всичко, което ме мъчи. — Което означава, че Оливър вероятно ще ме намрази, както вече го е правил — преди десет години, когато го пренебрегнах — за секунда си спомням как се опитах да го запозная с Лоти, а тя не му обърна никакво внимание, защото през цялото време мислеше за тъпия Били Романи. — Но за това всъщност не съм виновна, защото по онова време не си падах по добри момчета, просто не ги забелязвах. И само защото преди няколко дни отидох на купона за рождения си ден отпреди десет години и вече бях на трийсет, когато го видях отново, този път го забелязах — а той беше на двайсет, и така имах втори шанс — споменът за Оли зад бара в онази шарена тениска кара стомахът ми да се преобърне. После усещам и пърхане на пеперуда. Майчице! — А после разбрах, че той е барманът от ресторанта… — внезапно усещам, че дрънкам безсмислици и спирам.
На другия край на пейката възрастната жена ме гледа развеселено.
— Както вече казах, сложно е — завършвам накрая.
Но тя просто се усмихва, навежда се към мен и докосва ръката ми нежно.
— Животът не е сложен. Всъщност е съвсем прост. Ние го усложняваме непрекъснато. Важните отговори са лесни. Ще разбереш какво да кажеш, когато моментът дойде.
Решавам да не се връщам в офиса. Просто не мога. Обаждам се на Беа и й казвам, че се прибирам у дома и ще работя оттам. Качвам се в колата си и се запътвам към вкъщи. Поне нещата не могат да станат по-зле, утешавам се аз, докато вися в задръстването по Холанд Парк авеню и разсеяно зяпам глобата за паркиране, пъхната под чистачката.
Телефонът ми звънва и ме откъсва от размишленията ми. Поставям хендсфрито си и отговарям.
— Здрасти, Шарлот, аз съм.
О, мамка му, могат. Ванеса е.
Някой все едно ме хваща за гърлото. След цялата тази история през деня напълно забравих за Ванеса и Джулиан и за сутрешния ми разговор с Беатрис.
— Хей, Ванеса, как си? — казвам спокойно, опитвайки се да звуча нормално, доколкото е възможно. Измъчва ме добре познатият въпрос, който се появява в някой момент в отношенията между две приятелки: „Ако разбереш, че гаджето на приятелката ти я мами, ще й кажеш ли?“ Когато разигравахме тази ситуация преди, винаги отговарях: „Да, естествено.“ Сега обаче залозите са по-високи. Сега двамата споделят нещо повече от сирене, парче пица или един диван. Сега става въпрос за деца, къща, съвместен живот.
— Не много добре.
О, божичко, тя знае. Личи си по гласа й. За секунда изпитвам огромно облекчение, че не трябва да я лъжа, но притеснението ми за нея е по-силно.