— Мислиш ли?
— Абсолютно.
Другата линия започва да звъни отново. Беатрис е. Пак. Доста е упорита. Този път вече не мога да я пренебрегна.
— Виж, Ванеса, наистина съжалявам, но ще затварям — казвам със съжаление. — Асистентката ми се обажда и трябва да вдигна. Може да е нещо за утрешната ми презентация с Лари Голдстийн.
— О, как е той? — пита тя и се оживява. — Давал ли ти е други аванси?
— Той е женен! — възмущавам се аз.
— Именно — шегува се Ванеса.
Оставям забележката й без коментар. Макар че съм доволна, че черното й чувство за хумор се върна.
— Виж, ще ти се обадя отново.
— Вероятно тогава ще съм разведена.
— Ванеса!
— Шегувам се, шегувам се. Добре съм.
Знам, че не е добре. Далеч от добре е, но какво да направя? От офиса ме търсят заради нещо, което вероятно е спешно, бракът на приятелката ми може да е в сериозна криза, отговорна съм за ограбването на един възрастен човек и за пренебрегването на внука му преди десет години и според един имейл от Майлс, който получих тази сутрин, дължа около седемстотин лири обезщетение заради провалените огледи. И все още не съм се обадила на мама, след като предишният ни разговор неочаквано прекъсна, спомням си внезапно.
Нещата се случват едно след друго. Сякаш се лутам насам–натам и се опитвам да върша няколко неща едновременно, като онези хора от цирка, които балансират с чинии — прибавят една след друга, като не спират да ги въртят, но в един момент ги изпускат и те падат на земята и се разбиват на милиони малки парченца.
Бързо се разделям с Ванеса и вдигам другата линия.
— Здрасти, Беа, какво има?
Но аз не мога да си позволя да изпусна чиниите. Защото, ако това се случи, кой ще събира парчетата?
Трийсет и четвърта глава
Когато най-накрая паркирам пред апартамента си, съм вече емоционално изтощена. След като успокоявам Беатрис, която е изпаднала в истерия, защото е объркала доставчиците за утрешния обяд, и разрешавам проблема, се обаждам на секретаря на Джулиан и му оставям съобщение да ми се обади у дома. Не съм измислила какво точно ще му кажа, но не мога просто да си седя и да не правя нищо.
Макар точно в този момент да се чувствам точно така.
Изпразнена от съдържание. Нула. Нищо.
Приключвам с разговорите, загасвам двигателя, затварям очи и отпускам глава на волана. За момент просто се наслаждавам на спокойствието, опитвам се да усетя всичко — дъха си, отпускането и повдигането на раменете си. Имам нужда само от един миг спокойствие. За да се отпусна, както казва докторът. Какво ни казват в класа по йога фокусирай се върху дишането.
Фокусирам се.
Вдишвай дълбоко… а сега издишай… Вдишвай пак и сега издишай… Поеми си дълбоко дъх.
Старая се да вдишвам през ноздрите и да издишам през устата. Дори поставям палеца и показалеца си на ноздрите, както се предполага да се направи. Усещам как гръдният ми кош се разширява, после бавно се свива. „Правете го толкова продължително, колкото можете“ — винаги казва учителят ми по йога. Макар че по това време часът вече е на приключване и на мен не ми пука кой знай колко за тези неща.
Все пак, изглежда, че има желания ефект. Чувствам се много по-спокойна. Всъщност мога даже да изредя и няколко ом мантри, ако ще помогне.
Оммммммммм, оммммммм, оммммммм…
— Добре ли си?
Шумно тропане по стъклото едва не ми докарва сърдечен удар и аз скачам изненадано и още в шок.
— Уф, тъп идиот такъв! — изкрещявам, защото при ставането за малко да счупя врата си. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш…
— Шарлот?
Озовавам се лице в лице с Оливър. Спрял е на тротоара, приклекнал е с подпрени на колене ръце и наднича през прозореца на колата с притеснено изражение на лицето.
Мамка му, от колко време е тук, какво ли е видял?
— Хей, добре ли е?
Не съм добре, направо съм ужасена. Не, задраскайте го. Аз съм отвъд ужаса.
— Да, напълно… благодаря — кимам аз и след това изохквам, защото болката пронизва врата ми.
— Сигурна ли си?
Пронизващата болка преминава бързо в изгаряща агония.
— Вратът ми — успявам да прошепна.
— Вероятно нещо се е прехапало.
— Ами ако съм го счупила? — питам с нарастваща паника.
— Съмнявам се.
— Откъде знаеш?
— Можеш ли да мърдаш пръстите на краката си?
Опитвам.
— Да.
— Сега за най-важната проверка…
Гледам го съсредоточено.
— Можеш ли да мърдаш с уши?
Опитвам се, но нищо не се получава.
— О, божичко, не, не мога. Какво означава това? — викам почти в истерия.