— Ъъъ…, малко по-долу — гърлото ми се свива, а гласът ми преминава в шепот.
Ръцете му проследяват нежно врата ми по линията на косата ми, после се насочват към гръбнака с кръговидни движения, долу, още по-долу…
— Тук?
Трудно ми е да събера мислите си.
— Да, тук… — успявам да кажа. Силна тръпка преминава от слабините към краката ми. Усещам как помежду ни протича ток. Никога не съм изпитвала дори наполовина нещо подобно с Майлс. Толкова е еротично. По-възбуждащо е от всичко, което съм преживявала през последните години. И не само…
— Сега ще ти стане малко студено.
Изписквам леко, когато притиска ледения компрес към врата ми.
— Шшш — смъмря ме Оливър и хваща здраво раменете ми, когато тялото ми потреперва. — Не мърдай.
Правя каквото ми е наредено, стискам зъби, поемам дълбоко въздух и го задържам известно време. Цялото ми тяло гори, всичките ми сетива са изострени — сякаш внезапно са се пробудили от дълг сън. Мога да почувствам как ледът се топи при допира с парещия ми от болка врат, виждам тъмните косъмчета по ръцете му, долавям миризмата на тялото му, толкова близко до мен, усещам дъха му в ухото си.
Моментът е внезапно развален от звъна на домашния ми телефон.
— Ще вдигнеш ли? — пита Оливър с прегракнал глас.
— Не — провиквам се аз, преди да мога да се овладея. — Ъъъ… сигурно е грешен номер — добавям бързо. Трудно намирам думи, с които да се изразя, защото всичко, което се върти в ума ми, е само „Моля те, не спирай“. Не искам това никога да спира.
Телефонният секретар се включва. Чувам гласа си: „Здравейте, това е секретарят на Шарлот Мериуедър. В момента не съм у дома си, затова оставате съобщение…“, последван от традиционното бийп.
„Здравей, Беатрис е. Извинявай, че те притеснявам вкъщи, но другите ти телефони са изключени.“
— О, няма проблем, това е асистентката ми — обяснявам аз. Вероятно е нещо, свързано с проклетата среща с медиите утре, проклинам наум и се надявам да затвори. — Няма значение.
— Добре, щом си сигурна — казва Оливър спокойно и прокарва пръсти по ключицата ми.
— Сигурна съм — потвърждавам и изпъшквам тихичко, когато вече познатата тръпка се спуска по гръбнака ми.
„Исках само да ти се извиня, че всях такава паника преди малко.“
Ледената вода се спуска по гърба ми. Оливър премества компреса по-нагоре, после надолу и няколко капчици се стичат по гърдите ми.
„Благодаря ти отново, че ми помогна и оправи всичко с кетъринг доставчиците. Ти си невероятна! Но това си го знаеш. О, между впрочем хората на Лари Голдстийн се обадиха, за да кажат колко са доволни от новото място…“
Замръзвам. О, не. О, не. Скачам от стола.
— Извинявай, всъщност мисля, че трябва да вдигна — затичвам се към стаята.
„… и трябва да ти призна, Шарлот, идеята ти беше блестяща! Нотинг Хил е идеално място за първата «Звездна усмивка». Божичко, толкова си умна! Не мога да повярвам, че не си ми казала какво ти е хрумнало.“
Втурвам се към телефона, но Уели ми препречва пътя и аз се спъвам в него.
„Ще се опитат да издействат разрешително за ремонта скоро, за да започнат обновяването колкото се може по-бързо — още този уикенд. Очевидно има много неща за вършене. Споменаха, че е бил някакъв магазин за стари боклуци или нещо такова и вътре било голям хаос.“
Цялото ми тяло се изпълва с ужас.
„Така че, само за да съм сигурна за прессъобщението, точният адрес е…“
Протягам се към слушалката, но вече е прекалено късно. Зад себе си чувам как Оливър повтаря като ехо след Беа:
„Лондон, «Портобело», номер 114.“
Мамка му.
„Както и да е, трябва да тръгвам. Салса вечер! Чао!“
Чува се как слушалката се затваря и после остава само мълчание. Напълно вцепенена стоя и гледам невиждащо телефона. После бавно се обръщам. Оливър е застанал на вратата на балкона и просто ме гледа. Лицето му е бяло като платно.
— Мога да обясня — прошепвам най-накрая.
— Нима? — усъмнява се той. — Значи ти си била. — Втренчил се е в мен, сякаш не вярва в това, което се случва, челото му е набръчкано. — Дядо ми каза, че му се е сторило, че те е познал сред хората днес в магазина. Високо, русо момиче със слънчеви очила. Помислих, че се е объркал.
Замлъква и ме гледа замислено, опитващ се да свърже събитията.
— Да, аз бях — признавам с тих глас. Как да му покажа, че се разкайвам от дъното на душата си?
— Заради теб дядо ми ще изгуби магазина си?
Гласът му е спокоен, но обвинението направо плющи във въздуха като камшик.
— Не беше така — казвам бързо.
— А как? — пита той.
Усещам, че напрежението в него расте.
— Аз съм пиар, представлявам един клиент.