— Но е било твоя идея.
— Може да съм направила някои предложения за мястото, но не беше нищо конкретно.
— И кой е твоят клиент? — пита Оливър. Вече не изглежда шокиран. Само бесен. — Не ми казвай, че ще бъде поредното кафене — потръпва от отвращение, преди да отговоря.
— Не, той е козметичен стоматолог. Ще отвори първата си клиника в Англия — „Звездна усмивка“ — чувам се някак отстрани какво казвам и ми се струва ужасно нелепо.
Оливър ме гледа изумено.
— Магазинът за антики на дядо ми — пардон, магазинът за стари боклуци — започва гневно той и аз почервенявам цялата от срам; никога не съм го наричала така, Лари Голдстийн използва тази фраза, но въпреки това се чувствам ужасно зле, — ще се превърне в шибан зъболекарски кабинет?
— Клиника за козметична стоматология — поправям го разсеяно и най-после се осмелявам да вдигна лице и да го погледна в очите. — Щях да ти кажа.
— Кога?
— Не знам…
— Преди или след като прекара следобеда с дядо ми? — пита язвително Оливър.
Побиват ме студени тръпки и внезапно осъзнавам, че ризата ми още е разкопчана и сутиенът ми се показва. Бързо вдигам презрамките му и загръщам ризата. Чувствам се ужасно безпомощна и глупава.
— Разбрах го едва днес. Изобщо не подозирах. Виж. Съжалявам. Много, много съжалявам — протягам ръка да го докосна, но той ме отблъсква грубо.
— Да, обзалагам се, че ще съжаляваш през целия път до банката — последва светкавично язвителният му отговор.
— Това не е честно! — възкликвам аз. — Не си честен.
— Аз не съм честен? — пита невярващо той.
— Ами, държиш се ужасно, все едно съм убила някого — сопвам се нетърпеливо.
— А може би си. Ти отне целия живот на дядо ми.
Внезапно се ядосвам. И без това се чувствам достатъчно виновна, не е нужно да ми го натяква.
— Как се осмеляваш да стоиш тук и да ме съдиш? Нямаш си идея за какво става дума — казвам разпалено. — Не можеш да си представиш под какво напрежение съм, нито в каква невъзможна ситуация! Не исках това да се случи. Не съм го планирала, но когато е замесен голям клиент, е заложено много. Вече не става дума само за мен. Имам работа за вършене, бизнес, сметки за плащане…
— Моля те, спести ми трагичната си история — отвръща Оливър с досада.
Това е. Обхваща ме гняв.
— О, глупачката аз! — сега вече звуча язвително и гневно. — Как можах да си представя, че ти знаеш какво е да се занимаваш с бизнес?
Очите му вече хвърлят истински светкавици.
— Какво трябва да означава това?
— Ами как би могъл? — задъхвам се от ярост аз и думите ми се изливат като обиден порой. — Ти не си направил нищо с живота си! Все още си просто един барман!
Веднага щом го казвам, ми се приисква да потъна в земята. Но не мога.
Оливър ме гледа изумено, по лицето му се сменят една след друга всевъзможни емоции, но най-накрая се съвзема, поглежда ме и казва:
— А ти си кучка.
Сякаш ме е зашлевил през лицето.
За секунда и двамата стоим мълчаливо един срещу друг, дишаме тежко, въздухът помежду ни е изпълнен с обиди и гняв и в този момент се чудя как стигнахме дотук, как е възможно това да се случи, как да го върна и да започна отначало.
Но не мога. Казаното не може да бъде забравено.
— Мисля, че трябва да си вървиш — проронвам най-накрая, като се опитвам гласът ми да звучи спокойно.
Той кима ледено.
— Повярвай ми, вече си тръгнах.
Обръща се и излиза от апартамента, следван от Уели. Вратата се затръшва с трясък след него.
Трийсет и пета глава
Грабнала съм делфина чукало и тропам силно по вратата. Отвътре се чуват стъпки, после тишина, пак стъпки, вратата най-накрая се отваря, на прага застава по-младото ми Аз, поглежда ме и ахва:
— Господи, какво е станало? Добре ли си?
Този път сълзите се стичат по моето лице. Между хълцанията и риданията успявам да кажа едно „Да, добре съм“. Както казах, винаги съм била ужасно лоша лъжкиня.
— Какво, по дяволите, се е случило? — пита Лоти притеснено. Издухвам носа си с вече мократа кърпичка и разтърсвам глава.
— Ние… се скарахме сериозно — продължавам да плача. — Той ме нарече „кучка“.
— Нарекъл те е „кучка“? — възкликва тя. — Кой, бившият ли? — Лицето й е почервеняла от гняв. — Само почакай, така ще го наредя!
— Но аз съм кучка — изсумтявам аз, а сълзите ми продължават да се леят по лицето ми.
— Не, не си — протестира Лоти възмутено.
— Не, съм — вече рева наистина шумно. Всъщност правя такава сцена, че няколко души от съседната къща са спрели да видят за какво е целият този шум и гледат със зяпнали уста. Което обикновено би било достатъчно да ме накара да потъна в земята от срам и да се скрия някъде, но не и сега. Сега не ми пука въобще, че се държа като глупачка. Сега ме интересува само Оливър.