Когато осъзнавам това, застивам за секунда, поразена от признанието, което правя пред себе си, после се разревавам още по-силно.
— Защо? Защото си скъсала с приятеля си ли? — опитва се да ме успокои Лоти и ме прегръща през рамената. — От това, което си ми казвала, ми се струва, че той е пълен идиот.
— Не говоря за бившия си — хлипам аз, гледайки я с подпухнали червени очи.
— А за кого? — Лоти спира да ме гали по рамото. — За кого говориш тогава?
— Оливър — простенвам аз и избухвам отново в сълзи.
Лоти ме гледа объркано.
— Мисля, че трябва да влезеш и да ми разкажеш всичко.
— Е, хайде, започвай.
Качили сме се горе, в старата ми спалня, само че този път местата са сменени и сега Лоти седи на стола и ме наблюдава, а аз съм се свила на дивана и отпивам от кафето, което тя ми направи. Стаята ми е ужасно разхвърляна, истинска кочина; всъщност на дневна светлина изглежда още по-зле, но въпреки че това ме дразнеше много миналия път, сега го намирам за успокояващо.
— Не знам откъде да започна — въздишам над чашата си с разтворимо кафе.
— Какво ще кажеш за началото? — предлага Лоти.
Прибирам косата си зад ушите и разтърсвам глава.
— Точно за това говоря — не знам кое е началото. Все едно всичко се е смесило в момента — спирам, опитвайки се да върна поне мислено живота си в нормите, да сложа някакъв ред в случващото се.
Започвам с Оливър. Струва ми се подходящо за начало, колкото и всичко останало. Разказвам й как пътищата ни са се преплели преди десет години.
— Но тогава нищо не се случи между нас, аз дори не го забелязвах, макар че сега ми се иска да беше станало нещо — добавям със съжаление и се издухвам в кърпичката си. — И после, съвсем неочаквано, се срещнахме отново и изглеждаше като че ли нещо щеше да стане, като че ли щях да имам втори шанс. — Спирам, спомняйки си момента само преди час и половина на моя балкон и почти физически усещам болка в стомаха си. — И тогава се скарахме ужасно — довършвам тъжно.
— Не ми казвай. Той се е оказал същият задник като Били Романи — намесва се гневно Лоти.
— Не, въобще не е такъв — поклащам отрицателно глава.
— Тогава защо? — поглежда ме тя учудено.
Мисля си отново за магазина на дядо му, за Лари Голдстийн, за избора, който направих.
— Позволих разумът ми да управлява сърцето ми — казвам спокойно. — Казах си, че бизнесът е бизнес, че личните отношения нямат нищо общо. Опитах се да бъда разумна.
— Искаш да кажеш, че си пренебрегнала инстинкта си? — пита Лоти, след като си е превела думите ми на своя език.
Поглеждам я и се замислям над думите й. Не бях го възприемала по този начин, но тя е права.
— Предполагам, че съм пренебрегнала много неща. Което е било грешка — чувам се да казвам. Пренебрегвах съмненията, които имах за връзката си с Майлс. Ние не бяхме един за друг от самото начало, но аз се опитах да се убедя, че сме, защото исках да бъде така. Пренебрегвах и вътрешния си глас, който ми казваше, че не съм щастлива. Защото аз трябваше да съм щастлива: имах живота, за който винаги съм мечтала; имах съответния начин на живот, успешна кариера; носех дрехи десети размер… И все пак не можех да спра да мисля, че нещо ми липсва. — Произнасям тези думи на глас и осъзнавам, че това е първия път, в който си го признавам и на самата себе си. — Но не знаех какво е. И колкото повече търсех, толкова повече не можех да го намеря, защото имаше прекалено голямо напрежение и прекалено малко време.
Толкова дълго време съм задържала тези неща в себе си, че сега думите сами се изливат една след друга и не мога да ги спра.
— Сякаш постоянно играех на гоненица. Все тичах и гонех срокове, срещи, договори… Бях изтощена и нервна и се тревожех през цялото време, да не споменавам, че винаги бях и гладна — затварям очи и правя тъжна гримаса, спомняйки си, че не съм яла нищо, освен едно мизерно енергийно блокче за закуска.
— Но какъв е смисълът?
— Моля? — спирам монолога си и поглеждам по-младото си Аз с недоумение.
— Имам предвид, какъв е смисълът да се тормозиш през цялото време? — свива тя пренебрежително рамене.
Гледам я объркано. Това подвеждащ въпрос ли е?
— Ъъъ… никой не говори за смисъл…
— Тогава защо го правиш? — пита тя простичко.
— Защото… — отварям уста да обясня, но не се сещам какво всъщност да й кажа.
— Повярвай ми, това си е пълна загуба на време. — Взема от едно шкафче лъскав лак и го пробва на големия пръст на крака си. — Ако е писано най-лошото да се случи, то ще се случи. Да се притесняваш предварително за това няма да те предпази. А ако не се случи — тя повдига многозначително вежди, — то тогава ще се окаже, че си пропуснала в излишни притеснения цялото това време, в което си могла да се забавляваш — усмихва ми се сияйно, после оглежда ноктите си, изтрива лъскавия прозрачен лак, взема нов, яркочервен, и започва да лакира другия си крак.