Гледам я удивено. Как е възможно това момиче да се промени в това, което съм сега? Как тази безгрижна личност става човек, който прекарва целия си ден с възел от нерви в стомаха си? Какво, по дяволите, се е случило с мен? Но още преди да съм довършила въпроса в главата си, вътре в себе си вече знам отговора.
Защото, виждате ли, аз не съм разказала на Лоти цялата история. Има още. Още много. Просто го бях погребала толкова надълбоко досега, че почти се бях убедила, че това не се е случвало. Почти, докато преди няколко дни видях себе си отново с Били Романи и всички болезнени спомени изплуваха отново на повърхността.
Разбира се, че Лоти не знае за това. Не съм й казала истинската причина, поради която исках да й попреча да спи с Били Романи. Не съм й обяснила какво наистина ми разби сърцето. А и как бих могла? Как мога да й разкажа за нещата, които се случиха после? Как си мислех, че съм се съвзела от раздялата, че съм го преодоляла, само за да открия няколко седмици след рождения си ден, че нещо не е наред.
Закъсняваше ми.
Е, може да се досетите за останалото. Съмнението. Паниката. Сълзите. Спомням си този момент сякаш беше вчера седя на тоалетната чиния, гледам двете сини линии и чувствам, че целият ми свят се срива около мен. Бях на двайсет и една години и нямах представа какво да правя. Ядосвах се на себе си, че бях толкова глупава, че съм допуснала това да се случи, че се озовах в такава ситуация. И се страхувах. Това ми остана — само гняв и страх. Леденостуден страх, който обвиваше сърцето ми.
Казах единствено на Ванеса. Тя не ме критикува, нито ме съди, не каза нищо, просто ме прегърна и ми обеща, че ще бъде до мен, каквото и да реша. Ванеса ми даде на заем пари и дойде с мен до клиниката. Ако не беше тя, не мисля, че щях да се справя, но след няколко часа всичко свърши и аз се успокоявах с мисълта, че сега всичко вече ще бъде наред, че ще го забравя.
Само дето никога не го забравих. Не мисля, че някой някога успява, нали? От този момент сякаш нещо в мен се промени. Пресякох една линия и никога не погледнах назад. Разбира се, че през тази година се промених и физически, и психически — това е част от съзряването. Но имаше и нещо друго. Сякаш именно от този момент старата Лоти изчезна.
Една дълга сълза се спуска от окото по бузата ми. Защото едва сега осъзнавам, че всъщност никога не си простих. Беше преди десет години, но и сега понякога се чудя дали постъпих правилно. Случайни моменти, когато гледам Ванеса с Руби и Сам и виждам колко много ги обича… Тогава се питам дали направих правилния избор. Чудя се „ами ако“…
Но сега знам.
Защото след като прекарах това време с по-младото ми Аз и видях Били Романи отново, осъзнах, че съм взела напълно правилно решение. Бяхме толкова млади, толкова неподходящи един за друг, толкова неподготвени за живота, че щяхме да бъдем ужасни родители. Ние дори не бяхме заедно — за Били Романи аз бях просто бройка за една нощ — и ще трябваше да се грижа сама за детето, а аз самата бях още дете. Бях глупава. Мислех си, че бях влюбена, но това беше заблуда. А случилото се… То се случва на милиони жени. Е, случи се и на мен. Време е най-накрая да го приема и да спра да се обвинявам. Както казах на Лоти онзи ден, когато тя седеше на входната врата и плачеше: приемането е последният етап. Трябва да стигна до него, за да продължа напред.
И вече стигнах.
— Хей, добре ли си? — Лоти вдига поглед от лакираните си нокти.
— Да — отвръщам и избърсвам една самотна сълза. — Така си мисля.
— Знаеш ли, трябва да спреш да се тормозиш за миналото, да забравиш бъдещето и да започнеш да живееш за момента — казва тя замислено, после приключва с лакирането и поглежда ноктите си със задоволство.
— Знам — съгласявам се аз, после се усмихвам тъжно. — Но как?
Тя ме поглежда изумено, сякаш съм пълна глупачка, после осъзнава, че съм съвсем сериозна и се взира в мен съсредоточено.
— Отпусни се, бъди по-спонтанна, забавлявай се…
— Да се забавлявам? — повтарям, като че ли това са чужди думи.
— Както онази нощ в дискотеката — Лоти прави някакви движения, които подозирам наподобяват как танцувам, и се изчервявам от срам. — Тогава приличаше на човек, който се забавлява.
— Да, така беше — признавам аз. Връщам се мислено към вечерта, как танцувам, после се сещам как се разхождах с Оливър в парка, как ядохме масленки с дядо му, как пазарувах на битака… Не бях осъзнала досега, но през последните няколко дни се забавлявах повече, отколкото през последните няколко години.