— Хей, знам от какво имаш нужда! — Лоти скача от масата, започва да рови в една отрупана с пайети чанта, висяща на облегалката на стола, и тържествуващо вади от там един „Кит-Кат“. — Да-да! Шоколад! — усмихва се доволно, разчупва го на половина и ми подава едната част.
— Ъъъ…, не, благодаря ти — усмихвам се и аз, но поклащам отрицателно глава. — Опитвам се да не ям шоколад.
— Сериозно? — поглежда ме тя изумено. — Нищо чудно, че си депресирана.
И внезапно ми просветва. Нашите роли са напълно разменени! Аз не съм вече по-мъдрата Шарлот, даваща съвети на по-младото си Аз; тя ме напътства. Осъзнавам, че не знам повече от нея. За някои неща, може би, да — поглеждам към ужасните сребристи сенки, — но не и за всичко. Не и за най-важното, всъщност.
Възрастта и опитът не ме направиха мъдър съветник — те ме превърнаха в нервна, напрегната и стресирана жена на около трийсет години, която се безпокои за всичко. Чийто живот е напълно лишен от всякакъв баланс. Която е забравила как да се забавлява. И която постоянно чете книги за самопомощ и се опитва да намери себе си, докато е била себе си през цялото време ето тук, под носа си, мисля си аз, докато гледам Лоти и виждам тази умна, уверена и изпълнена с жизненост личност.
Наистина, за какво се притеснявам толкова? Тя ще се справи, внезапно осъзнавам. Не мога да я затворя в клетка. Не мога да й попреча да прави грешки, точно както не успях да предотвратя вечерта й с Били Романи и неизбежните последици. Но знаете ли какво? Вече и не искам. Някой беше казал: „Това, което не те убива, те прави по-силен.“ Да, предстоят й трудни времена, но всичко ще бъде наред — тя ще се справи.
Аз ще се справя.
Защото е вярно: наистина нещо липсваше в живота ми. Липсвах аз. Бях загубила представа коя съм всъщност. Бях загубила себе си. И сега, в тази спалня, се намерих отново.
— Знаеш ли какво? Я подай насам този „Кит-Кат“.
След като излапвам останалата част от десерта, апетитът ми се пробужда и внезапно откривам, че съм гладна като вълк. Лоти любезно ми предлага от готовите си спагети, но аз пасувам. Може да съм имала много прекрасни идеи за нещата от живота, когато съм била по-млада, но доброто хранене определено не фигурира сред тях. Вместо това й предлагам да отидем да похапнем в „Армията на Уелингтън“. Аз черпя.
Идеята изглежда чудесна до момента, в който влизам в бара и виждам младия Оли. Покрай всичко, което се случи, абсолютно съм забравила, че той работи тук и след като го виждам, картината на скандала ми с Оливър отново се съживява в паметта ми.
Леко се притеснявам от срещата, но нямам избор и се запътвам към бара.
— Хей, как си? — Оли ме познава и ми се усмихва приветливо. — Ти си Шарлот, нали? Запознахме се по-миналата вечер в клуб „Канал“.
— Здрасти, Оли — усмихвам му се и аз. Изглежда ми странно, че е толкова мил, когато само преди няколко часа стояхме в дневната ми и си крещяхме един на друг.
— Е, как са нещата при теб? — пита ме той жизнерадостно и когато се вглеждам в познатите бледосиви очи, потрепервам цялата.
— Супер — казвам весело и се насилвам да звуча небрежно. Ако допреди малко се чувствах зле, сега положението е направо ужасно. — А при теб?
— О, добре съм — отвръща Оли, после замлъква и започва да си играе разсеяно с гривните на ръката си, сякаш мисли за нещо. — Всъщност щях да те помоля за една услуга — казва след секунда и ме поглежда притеснено.
— Разбира се, кажи.
Готова съм да направя всичко за теб, мисля си, гледам го застанал зад бара и се чувствам направо смазана и разкъсана от съжалението, което изпитвам.
— Ами, всъщност… — преглъща Оли тежко — ще готвя вечеря за неколцина приятели утре вечер и исках да поканя и Лоти. Смяташ ли, че има шанс да дойде?
Той се засмива нервно, лицето му е озарено от слаба надежда. И аз разбирам, точно тук и точно сега, че това е моят втори шанс. Може и да съм объркала всичко, но това не означава, че и Лоти трябва да го направи.
— Разбира се, че ще дойде — уверявам го аз.
— Настина? — лицето му направо грейва при мисълта. — Мислиш ли?
— Остави на мен — усмихвам се аз. — Просто ми дай адреса си.
— Ами, добре… — той се озърта припряно за някакъв лист, като си личи, че не може да повярва на късмета си. — Чакай малко, тук някъде имаше бележник…
— Не се притеснявай, използвай това — изваждам един намачкан лист от чантата си. Това е списъкът ми със съвети. Деветнайсет точки. Странно, така и не стигнах до номер двайсет. — Повече няма да ми трябва. — Поглеждам го още веднъж за секунда, преди да му го подам, и си мисля колко много съм грешала. — Просто пиши на гърба му.