— Не, не съм добре! Ванеса те обича. Прави всичко за теб. А ти й се отблагодаряваш с някаква малка мръсна афера.
— Афера?
Очаквам да се ядоса, да се защитава, да се натъжи… затова съм малко шокирана, когато той избухва в смях.
— Намираш го за забавно?
— Намирам го за изключително нелепо — отговаря той сухо. — Аз? Да изневерявам на Ванеса? Та тя ще ми откъсне топките и ще ги изяде за закуска. С кетчуп.
Обхваща ме леко съмнение.
— Но аз те видях в аптеката… С презервативите — усещам вълна от леко притеснение от другия край на линията, после дълбока въздишка.
— Добре, признавам, Ваша чест. Виновен съм, че смятах да правя секс с жена си.
— А асистентката ми те е видяла в „Дорчестър“ с ключ за апартамент.
— Да, признавам, наех апартамент за един разюздан секси уикенд с жена си.
Изненадващо и за мен самата виждам как теорията, която измислих, за да успокоя Ванеса за логичното обяснение на всички съвпадения, се оказва наистина реална.
— Ами бележката за секси бельото?
— Да, признавам, намирам жена си за секси и й купувам палаво бельо.
Нямам какво повече да кажа в момента. Почвам да си мисля, че наистина съм сбъркала със заключенията си.
— Обичам жена си, Шарлот — гласът на Джулиан стана сериозен. — Когато колегата в работата ми разказа, че бракът му се разпада, това ме върна на земята и ме накара да се вгледам в своята връзка. Представих си за миг какъв ще бъде животът ми без Ванеса, дадох си сметка какъв идиот съм бил, че съм я приемал за даденост…
Той продължава да говори и аз осъзнавам, че определено съм сбъркала.
— … затова исках да я поглезя малко, да прекараме известно време заедно, да се опознаем отново. Знам, че една нощ няма да оправи всичко като с магическа пръчица, но е някакво начало.
Чувствам се ужасно глупаво и същевременно съм ужасно щастлива.
— О, божичко, това ще й хареса! — засмивам се шумно. — А кога ще й кажеш? — питам, докато завивам по отклонението и се спускам по обичайния кратък път.
Мълчание.
— Джулиан? — поглеждам екрана на телефона си и виждам, че е черен. Прекъснали са ни. Няма значение. Поне знам, че при тях всичко ще бъде наред, мисля си и се чувствам ужасно щастлива за най-добрите си приятели.
И тогава внезапно всичко сякаш се забавя, сякаш съм попаднала във филм, въртян на забавен кадър — сцена по сцена — и в него участвам само аз. Гледам отстрани как вдигам глава, как долавям светлините с периферното си зрение, как се обръщам и виждам камиона, идващ срещу мен, как чувам клаксона и натискам силно спирачките. И ето, сега отварям уста да изкрещя, защото знам какво ще се случи, но знам и че не мога да го спра. Не мога да направя нищо.
Всичко става за част от секундата и…
Бум!
Настава мрак.
Трийсет и девета глава
— Ох… — отварям очи замаяно. Всичко се върти в главата ми, чувствам се като в мъгла. Виждам бели кръгове. Клепачите ми тежат, сякаш някой е поставил върху тях гигантски тежести.
— Слава богу! Събуди се! Събуди се!
Пронизителен глас ме изважда от унесеността ми. Обръщам главата си на другата страна, отварям бавно очи и се озовавам лице в лице с Беатрис. Която е бяла като платно.
— Шарлот, ти се върна при нас… — възкликва тя, а гласът й трепери от вълнение.
Какво? „Върна се при нас“? Какво има предвид с това „върна се“?
— Беа, какво става? — отварям уста да попитам, но чувам само някакво странно грачене. Чакай малко, нищо не разбирам. И къде, по дяволите, съм? Опитвам пак, но чувам само странно скрибуцане. Вече се притеснявам. О, майчице, това аз ли съм?
— Сестра! Сестра, елате веднага! Сестра?
Мамка му, къде съм?
Опитвам се да се изправя и внезапно през тялото ми преминава най-ужасната болка, която някога съм изпитвала. „Ааа а“, крещя аз. И този път наистина се чува как крещя. Повярвайте, определено не е пискливо скрибуцане.
— Така, така, внимателно, моля — виждам фигура с бяла престилка, която приближава към мен. За момент решавам, че съм умряла и това е ангел, но после усещам две топли, силни ръце, които ме подхващат и поставят с лекота отново на възглавницата и един глас със силен ямайски акцент казва: — Преживяхте ужасна катастрофа.
— А? — поглеждам към жената с недоумение и се опитвам да открия някакъв смисъл в това, което казва. Мозъкът ми е като двигател на стара кола и въпреки че се опитвам да го включа, той не ще да запали, сякаш акумулаторът ми е паднал. Опитвам пак и пак и най-накрая… Не, при колата ми едно време действаше, но акумулаторът на мозъка ми тотално е изключил.
— Трябва да лежите — казва сестрата и ме докосва нежно по ръката. — Ще отида да намеря лекар — обръща се към някого и изчезва от погледа ми.