— И разговаряхме за пътуването във времето, нали?
Беатрис ме поглежда смутено.
— Така ли? Божичко, бях толкова пияна, че дори да бяхме срещнали Брат Пит, пак нямаше да си спомням.
Изпитвам леко разочарование. Може би наистина не си спомня този разговор. А по-вероятно е да не сме го водили въобще, признавам си с нежелание.
— После в четвъртък вечер имаше уговорка с Лари Голдстийн в хотела му.
— И ходих да слушам концерт на „Психясалите гении“ — казвам неуверено по-скоро на себе си.
— Не, няма нищо в дневника за някакъв концерт. Освен това следобед ти се обадих. Беше си вкъщи, спомняш ли си? — поглежда ме и осъзнавам, че съм мислила на глас. — После в петък беше вечерята за рождения ти ден.
— И след това отидох на купона на Лоти — прошепвам аз.
— Не, съжалявам. — Беа ме поглежда със съчувствие. — И за това няма нищо.
Ами да, защо да има? В момента, в който си го помислям, си давам сметка, че се хващам за сламка. Беатрис е права: смесила съм фактите с фантазията, сънувала съм реални неща от миналата седмица и съм ги преплела с някаква моя измишльотина за това, как съм се срещнала с моето по-младо Аз. Неочаквано ми става тъжно.
— Изглеждаше толкова реално — въздъхвам. — Наистина мислех, че съм се видяла със себе си, но на двайсет и една години, че разговарях с това момиче… Мога да се закълна, че…
— Господи, сигурно ви боли главата, нали? — лекарят влиза в стаята и ми се усмихва. — Не се безпокойте, скоро ефектът от лекарствата ще отшуми.
Усещам, че се изчервявам от срам. Честно, какво съм си мислила? Разбира се, че е било просто сън.
— Така, да видим как се справя нашият пациент — минава от другата страна на леглото, преглежда картона ми и ме поглежда с доволно изражение. — Рентгеновите ви снимки са чудесни. Жизнените ви показатели също — кима, по-скоро на себе си, после вдига глава и се взира в лицето ми. — Челото ви заздравя добре — усмихва ми се приятелски и осъзнавам, че вероятно е не много по-възрастен от мен. — Ще ви задържим и тази нощ, просто за да сме сигурни, че всичко е наред, но утре вече може да се приберете у дома.
— А за колко време ще се излекува рамото ми? — питам, след като той връща картона на мястото му.
— След няколко седмици трябва да започнете физиотерапия, но се опасявам, че известно време няма да може да шофирате.
— Благодаря — казвам аз доволна, че няма да имам никакви трайни увреждания.
— Удоволствието е мое — отвръща той. — Добре, ще мина да ви видя отново по-късно. Довиждане засега. Шарлот. Беатрис — усмихва се, когато поглежда към нея.
— Благодаря ви, докторе — отвръща тя и се изчервява, когато очите им се срещат.
Чакай малко — имам чувството, че нещо ми убягва.
— Дали току-що видях по-специален поглед помежду ви, или просто пак съм халюцинирала? — питам, след като лекарят излиза.
Откъсвайки най-сетне очи от вратата, Беа се обръща към мен със сияещо лице.
— Не е ли божествен?
Гледам я с удивление.
— Излизаш с лекаря ми?
— Казва се Хамиш — отвръща тя гордо. — Срещнахме се, когато те приеха, а през последните два дни все се натъквахме един на друг — при машината за кафе, в лавката. Той дава често нощни смени.
— Сега разбирам защо си бдяла така усърдно над мен — шегувам се аз.
Тя се възмущава бурно.
— Не е за това! Наистина се поболях от притеснение.
— Това беше шега, Беатрис — казвам бързо и възмущението й изчезва веднага и тя се размечтава на глас.
— Мисля, че съм влюбена… той няма нищо против да му говоря за разни научни неща. Всъщност вчера имахме вълнуващ разговор за рентгеновите лъчи и радиацията.
— А какво стана с Пабло, учителя по салса? — подпитвам аз.
— О, не ти ли казах? Е, не, очевидно — сепва се тя бързо, след това преглъща, сякаш ще ми съобщи някаква шокираща новина. — Когато отидох в салса клуба в понеделник вечер, той ме запозна с Хулио, неговия приятел! — Поглежда ме с широко отворени очи. — Оказа се, че е гей! Можеш ли да повярваш!
— Учител по салса — гей? Не, никога — казвам с ирония, която Беатрис напълно пропуска.
— Знам, божичко, какъв обрат. Като по книгите, нали? — продължава тя и поклаща глава. — Но аз се радвам за тях, а и танцуват фанданго заедно невероятно добре.
— О, господи, тя се е събудила!
Откровенията на Беатрис са прекъснати от появата на родителите ми, които изглеждат едновременно шокирани и щастливи, когато виждат, че съм в съзнание.
— Дейвид, тя се е събудила! — повтаря мама и бута пластмасовата си чаша с кафе в гърдите на татко, когато се затичва към мен с протегнати ръце.