— Шарлот, ти си будна!
— Точно така, будна съм — повтарям и аз и се усмихвам щастливо. Чувствам се сигурна, когато те са тук. Божичко, никога не съм се радвала толкова да ги видя.
— О, бебчето ми — шепне мама и присяда на леглото ми с тревожно лице.
— С родителите ти се редувахме да те пазим — казва Беатрис и ги поглежда с усмивка.
— Просто се отбихме за нещо за хапване — баща ти беше огладнял — мама започва да обяснява, докато татко държи в ръка полуизядения си сандвич и се чуди къде да го сложи. — Дойдохме веднага щом разбрахме за инцидента.
— Е, ако планината не идва при Мохамед… — усмихва се татко, отпуска се на стола до леглото ми и потърква бузата си в моята, както правеше, когато бях малка. Иде ми да се разплача от радост, чувствам се така, сякаш вчера сме били заедно, а не преди много месеци.
— Толкова ни разтревожи. Слава богу, че вече всичко е наред — продължава мама.
— Добре съм, мамо, не се притеснявай — успокоявам я. — А за онзи ден, извинявай, че не ти се обадих.
— О, не ставай глупава — прекъсва ме тя. — Това не е важно. Важно е само да се оправиш. — Притиска ръката ми и когато очите ни се срещат, знам, че няма нужда да казвам нищо повече. Няма нужда да казвам колко много я обичам или как следващия път ще си дойда с колата, без да ги предупредя, за да ги изненадам, защото ми липсват. Защото така стоят нещата при родителите — никога няма нужда да им обясняваш, те просто знаят.
— Дай й няколко седмици и отново ще започне да ти мрънка за внуци — подмята татко, а мама му хвърля ядосан поглед. — Шегувам се, скъпа — усмихва се той и ми намига.
— Е, аз по-добре да събера тълпата — обявява Беатрис. — Освен ако, разбира се, не искаш да останеш още време да се съвземеш.
— Тълпа?
— Посетителите ти! — възкликва тя. — Всички бяха толкова разтревожени. В чакалнята са. Досега разрешаваха само роднини да те посещават — аз трябваше да умолявам лекаря — признава тя кокетно. — Но ако не се чувстваш достатъчно силна…
— Не, добре съм — казвам аз и се опитвам да се изправя още малко в леглото. Уау, посетители. След като Беатрис излиза, правя опит да пооправя косата си и да пригладя горнището си на пижамата, после се отказвам. Все пак допреди малко бях в безсъзнание; трудно ще бъде да изглеждам в най-добрия си вид, нали?
— Е, Спящата красавица най-сетне се събуди?
Ванеса влиза в стаята. Опитвам се да се засмея, но се спирам.
— Не мога да ти опиша колко ни уплаши — ухилва ми се широко тя. — Джулиан говореше с теб по телефона, когато това се случи.
— И преди да попиташ, да, тя знае за изненадата — казва Джулиан, влизайки след нея в стаята.
— Изненада?! По-скоро шок — пуфти Ванеса, удряйки го престорено по ръката. — Е, и той доста се шокира, когато му казах истинския размер на сутиена си, нали, скъпи?
Той се усмихва смутено, прегръща я през кръста и я придърпва към себе си.
— Не знаех какви са мерките ти, така че продавачката ме попита на коя актриса приличаш, за да се ориентира. Аз казах: „Това е лесно — на Кейт Бланшет.“
Ванеса изглежда доволна.
— Сега си спомням защо се влюбих в теб — засмива се силно и двамата се споглеждат нежно. Погледите им казват: „Всичко ще бъде наред.“ — А ти как се чувстваш, скъпа? — пита тя вече сериозно, обръщайки се към мен.
— Сякаш имам най-ужасния махмурлук на света. — Потрепервам и потърквам слепоочията си, които започват отново да ме болят.
Ванеса се усмихва.
— Е, това ще го преживееш. Като си помисля какво можеше да стане… Такива неща те карат да осъзнаваш какво всъщност е важното в живота, нали? — казва тя спокойно и не знам дали говори на мен, на себе си или и на двете ни.
— Мисля, че Шарлот трябва да си почине — разпорежда се Беатрис и последват много мърморене, обещания за телефонни обаждания и целувки за довиждане.
Мама и татко също ме целуват.
— Преди да си тръгнем, имаш ли нужда от нещо? Мога да се отбия до магазина — започва да се суети мама, но татко я хваща за ръка и я отвежда, като й обещава, че щом се събудят утре сутринта, веднага ще дойдат в болницата.
Отново сме само аз и Беатрис.
— И аз трябва да си тръгвам — казва тя, след като стаята се опразва. — Имам среща — изкикотва се тя.
— Благодаря ти, Беа. За всичко.
— Не ставай глупава. Това си е част от обслужването — протяга се за палтото и чантата си. — О, и между впрочем, донесла съм ти пощата. Повечето май са поздравителни картички — оставя пликовете на масичката до леглото ми и излиза.
И стаята вече е напълно празна и аз най-сетне съм сама. Чувствам се изтощена, отпускам се в леглото и за първи път оглеждам стаята. Цялата е пълна с цветя. Поемам дълбоко дъх и се опитвам да осмисля случилото се.