О, божичко, ако каже, че трябва да си тръгва, не знам какво ще правя!
— Всъщност тъкмо мислех да си взема свободна вечер — отговаря той. — Не можем да оставим болния съвсем сам, нали? — Усмихва ми се и се разполага на пластмасовия стол до леглото ми.
— Можеш ли да го направиш? — казвам изненадано, макар че вътрешно ми става много приятно. — Не искам да си имаш проблеми с твоя шеф или нещо подобно.
— Ами като се има предвид, че шефът съм аз, не мисля, че ще има проблем.
— Ти си шефът? — повтарям шокирано.
— Да, аз съм собственик на този клуб–ресторант, както и на още няколко в Лондон. Не ти ли го споменах?
Осъзнавам, че продължавам да го зяпам с отворена уста.
— Някой ден обаче искам да се разширя… Да отворя ресторант във Франция, може би, или пък в Италия.
Внезапно се изчервявам цялата. Като си помисля, че го нарекох „просто някакъв барман“.
— Не, не знаех — казвам засрамено.
— Предполагам, че има много неща, които не знаем един за друг — отвръща той и ме поглежда право в очите. — Може би когато излезеш от тук, ще наваксаме пропуските… — Гласът му потреперва и двамата се споглеждаме, като мислим за едно и също нещо. — О, между впрочем, преди да забравя… — Започва да търси нещо в джоба си. — Намерих това.
— Часовникът ми! — възкликвам аз. Когато ми го подава, пръстите му докосват моите и по гръбнака ми протича внезапна искра.
— Беше паднал в ъгъла. Мисля, че някой го е настъпил.
Поглеждам го и виждам, че е счупен. Стрелките не се движат. Времето буквално е спряло за мен.
— Мога да го оправя, ако искаш — казва той бързо и осъзнавам, че още не е пуснал пръстите ми. Обвивам ги около неговите, притискам ги нежно и го поглеждам. Искам този миг да продължи вечно.
— О, няма защо да бързаме — усмихвам се. — Аз поне не бързам за никъде.
Четирийсета глава
Девет месеца по-късно
— Pardon, monsieur? Combien?28
Продавачът на пазара, възрастен мъж с каскет и цигара „Галоаз“, залепена сякаш на единия край на устните му, ми се усмихва сякаш съм истинска французойка и точно когато си мисля, че жалкият ми френски и неразбираемият ми акцент всъщност не са толкова зле, той избълва нещо на френски и аз тотално се изгубвам.
— Ъъъ… — ровя из чантата си и вадя оттам една банкнота в евро. — Това стига ли?
Да, знам, че се залъгвам и съм наясно с факта, че повишаването на интонацията в края на изречението не прави изреченията ми да звучат по-френски, а само дразнят всички, но не мога да се сдържа пред тези изумителни висящи обици.
Продавачът се усмихва, взема банкнотата, после ми подава рестото и обиците. Навсякъде има много усмивки и кимане и се чувствам прекрасно. Виждате ли, всички говорим един език в края на краищата, мисля си доволно, докато слагам обиците и разклащам глава пред огледалото. Те се залюляват, сребърната верижка и розовата стъклена висулка проблясват на яркото юнско слънце. Толкова повече ми подхождат, отколкото перлени обици например, мисля си със задоволство.
Махам за довиждане на продавача и казвам едно au revoir (това поне го знам), продължавам да си пробивам път през тълпата и да разглеждам сергиите — сергии, отрупани с всичко, кое то може да си представите: от изящни бижута и маркови дрехи до чанти във всевъзможни цветове, размер и форма. Божичко, това е един от най-страхотните битпазари, които някога съм виждала, казвам си сама и се консултирам отново със справочника си. „Най-прочутият битпазар в Париж се намира при Порт де Клинанкурт, официално наречен «Les Puces de Saint–Quen», но познат на всички просто като «Les Puces» («Бълхите»)“29.
„Les Puces“, повтарям наум и вдишвам ароматите от сергиите с храни: сладкиши, бонбони, кремчета, апетитни крокети, току-що изпечено кафе… Устата ми започва да се пълни със слюнка. Ммм, чудя се дали вече е станало време за обяд? Минавам от една сергия на друга и се оглеждам нетърпеливо като пчеличка, прелитаща от цвят на цвят.
Някога щях да знам точно колко е часът. Щях да съм погледнала часовника си поне стотина пъти, но вече не нося часовник. Освен това не мога да погледна часовника и на телефона си, защото го оставих в хотела. Една ягодово розова копринена рокля грабва очите ми и се спирам да я разгледам. В момента съм без всякаква комуникация и се чувствам чудесно. Няма звънящи телефони. Няма бръмчащ „Блекбъри“. Не пристигат никакви имейли. Мога да водя разговор повече от няколко минути, преди да бъда прекъсната.