Само че в живота не е като във филмите и тази Кари не носеше високи токчета, нито й плащаха огромни суми, за да пише остроумната си секс рубрика. Не, тази Кари пишеше постоянно идеи за статии и репортажи до враждебни редактори, които никога не й се обаждаха. Тя гледаше по цял ден сериали по пижама и се чудеше как ще си плати наема. Повярвайте ми, няма нищо секси в това да гледаш „Ричард и Джуди“ 24 часа в денонощието. Около мен нямаше дори и мирис на коктейл „Космополитън“.
Това продължи месеци, докато приятелка на мой приятел се съжали над мен и ми каза за свободно място в една пиар агенция. Работата изискваше да се пишат прессъобщения. Така че пак става дума за писане, окуражи ме тя. Да, ако наричате текст от хиляда дума за качествата на нов шампоан „писане“. Но щеше да ми плаща сметките. Пък и беше само временно. Само докато довършех романа си, който пишех в свободното си време и щях да продам на издателя, предложил най-висока сума за правата върху него в чудовищната битка на издателите, която щеше да настъпи…
Човек може да си помечтае, нали?
Така и не го написах. Забравих го. Станах прекалено заета. Предадох се. Не съм съвсем сигурна защо всъщност не го довърших, но голямата ми мечта да бъда писател отстъпи на заден план, а на нейно място дойде реалността. Бях повишена, преуспявах, печелех все повече пари, а накрая създадох и собствена агенция. Но другото беше истина. Никога не поглеждам назад.
Е, може би само понякога. Когато влизам в книжарница и видя първия роман на някой непознат автор. Или когато прочета чудесна статия в списание и си помисля, че може би, просто може би, можеше да е моя. Ако се бях борила повече. Ако бях опитала още малко. Ако бях по-добър писател. И за един кратък миг копнежът за този живот е почти осезаем.
След това обаче го изкарвам от ума си. Взех правилното решение. Ако не бях поела по този път, нямаше да бъда там, където съм: на обяд в луксозен елитен ресторант в Нотинг Хил, на крачка от спечелването на важен клиент, който ще да издигне агенцията ми на съвсем ново ниво, мисля си аз, поглеждайки крадешком към Лари Голдстийн, който в същия момент се втренчва замислено в мен.
— Знаеш ли, напомняш ми малко на мен самия…
— Така ли? — питам, без да съм съвсем сигурна това комплимент ли е или не.
— Даже много — продължава той. — И след като те срещнах и чух всичко за твоята агенция, вече съм почти уверен, че „Мериуедър“ е това, което търся.
Усмихвам се скромно срещу него и знам, че външно изгледам абсолютно професионално и сдържано, но вътрешно искам да скоча до тавана от радост. Все още не си позволявам да го допусна, но изглежда наистина вечерите ми, прекарани в гледане на неговото американско телевизионно шоу, „Клиника Звездна усмивка“, ще ми се отплатят.
— Както казах и преди, ние ще сме повече от щастливи да ви представяме в Обединеното кралство, д-р Голдстийн. — Господи, не знам как успявам да задържа гласа си толкова спокоен.
Той вдига ръката си, за да ми напомни нашата уговорка.
— Имам предвид, Лари — усмихвам се аз.
— Всъщност, колкото повече мисля за това, толкова повече не виждам смисъл да провеждам срещите си с другите агенции — продължава Лари с равен глас. — А ти?
Договорът е мой! — минава мисълта като светкавица през ума ми.
— Не, не мисля — отговарям със също толкова равен глас. Усещам леко замайване и се опитвам да се овладея. Както казах, аз съм сдържана, аз съм професионалист.
— Чудесно. Значи се разбрахме — Лари се усмихва и започва да оправя кърпата в скута си.
О, божичко, нямам търпение да се обадя на Беа и да й разкажа всичко!
Изведнъж усещам как нечии пръсти опипват бедрото ми. Какво, по…!
Подскачам леко и поглеждам възмутено към Лари Голдстийн, но той напълно невинно навива спагети на вилицата си. Гледам към него със смесица от възмущение и съмнение. Дали просто съм си въобразила? Нима не се е случило? Сърцето ми тупти силно, започвам да се въртя неловко на стола си, после се успокоявам, придърпвам надолу полата си и кръстосвам крака.
— Всичко наред ли е? — Лари гледа към мен с въпросително повдигнати вежди.
— Да, да, благодаря — отговарям любезно и отпивам глътка вода.
Ами, какво се предполага да кажа в такава ситуация? „Ти ли ми пусна ръка под масата?“
Всъщност точно това щях да кажа преди няколко години. Тогава никога не се замислях, преди да си отворя устата — винаги изстрелвах точно каквото ми беше на езика.