Дали да завия! Отново тихият гласец в главата ми.
Не, разбира се, че не. Отивам си право вкъщи.
Само за десет минутки.
Колебая се, решителността ми се пропуква. Което е нелепо, защото — както казах — това са пълни глупости. Никой не прави така — да кара по някаква улица един ден и да открие себе си такъв, какъвто е бил преди десет години, и още по-нелепо — на следващия ден да тръгне отново натам, за да докаже нещо си. Изведнъж ми става дори забавно.
Освен това нека си представим за секунда, че това е някак си магически възможно (макар, разбира се, да не е), истината е, че нямам желание да налетя на себе си на двайсет и една години — не, много благодаря. Оставих това момиче зад гърба си много отдавна. Защо ще искам да се срещам отново с нея?
Изведнъж сякаш някой натиска копчето „старт“ на касетофон и чувам гласа на Суки: „Осемдесет и пет процента от непоправимите слънчеви вреди се получават преди двайсет и петата година.“ Представям си се на двайсет и една години как се пека без горнище в задния двор на къщата ни, обръщайки се от една страна на друга като прасе, което пекат на шиш.
Добре де, това не съм го казала.
Набивам спирачки, отклонявам се и подкарвам право по улицата, по която си бях обещала никога повече да не тръгвам.
Пет минути по-късно стигам до „Тераса Килмейн“ и вече съжалявам за решението си. Сякаш някой си представя, че прави нещо, а в действителност го прави съвсем друг човек.
А какво всъщност правиш, Шарлот? — появява се тихото гласче отново.
Не мога да отговоря. Честно казано, съм прекалено засрамена. Ще отнеса тази тайна със себе си в гроба! Дано никой никога не разбере какво съм направила. „Какво прави снощи, Шарлот?“ „О, нищо. Просто отидох с колата до къщата, където живеех преди десет години, за да видя дали там живея аз, но отново на двайсет и една години, тъй като асистентката ми каза, че пътуването във времето е възможно и исках да проверя.“
Да, супер забавно. Стрес или не, това ще ме довърши. Забравете пралеля Мари с говорещия й папагал. Ще остана в семейната история на Мериуедър като неомъжената стара мома, посветила се на кариерата си, която изведнъж напълно откачила. Чувам майка си как обяснява: „Ами това можеше да се очаква — тя живееше в Лондон, нали разбирате?“
Приближавам се към номер 39 и оглеждам за оранжевия „бръмбар“. Не, не е сред паркираните коли.
Е, да, какво друго очакваше, идиотко такава?
Чувствам се едновременно облекчена и като пълна глупачка. Има и още нещо… искрица разочарование. Защото колкото и абсурдна да беше цялата тази история, една малка тайна част от мен, която се очарова от свръхестественото и гледа всеки епизод на „Досиетата Х“ (доста си падам по Дейвид Духовни), харесваше идеята това да е възможно. В края на краищата, да си признаем, кой не обича „Пътешественикът във времето и неговата жена“12?
Внезапно мислите ми са прекъснати от нещо съвсем прозаично. Трябва да се изпикая. По дяволите, сигурно е от шампанското на празен стомах. Имам нужда от тоалетна. Веднага!
Потеглям към зеления площад в края на улицата и хвърлям още един поглед за всеки случай на паркираните коли — не защото наистина мисля, че „бръмбарът“ ще е тук, а защото съм си такава. Винаги се връщам от вратата, за да проверя дали съм изключила газта. След огледа доволно се пускам по улицата надолу. Трябва да има някъде наблизо тоалетна…
И тогава си спомням — „Армията на Уелингтън“. Барът тъкмо беше отворен по времето, когато живеех на тази улица, и с Ванеса бяхме редовни посетители. Някъде тук беше. Давам сигнал, че ще отбивам. Мисля, че е вляво. Всъщност не, май вдясно. Поколебавам се за момент, но пикочният ми мехур ми дава сигнал, че трябва да побързам.
По дяволите, къде си?
След това ми идва вдъхновението. Просто трябва да напиша името на бара в джипиеса си, мисля си горда от бързата си реакция. Идеята е брилянтна. Ще получа точни указания. Просто трябва да напиша…
Това е странно.
Гледам екрана на джипиеса — няма сигнал. Натискам безразборно няколко бутона с надеждата, че нещо ще се появи, но няма никакви признаци, че системата ще се върне към живот. Разтърсвам я, което е обичайният ми „научен“ подход към всякакъв вид техника, и, колкото и да е изненадващо, обикновено ми върши работа.
Но не и този път. Екранът остава абсолютно празен.