Тя отваря устата си да каже нещо, а на мен ми се приисква да я прегърна, да сложа ръце на раменете й и да й кажа „Така, така, спокойно…“
— Сол.
А може би ще избухне в сълзи, ще се разридае, ще получи някакъв пристъп…
Чакай малко. Какво каза?
— Сол? — повтарям аз.
— Да, сол. И бяло вино — кима момичето в посока на ризата ми. — Сигурна съм, че ще излезе, макар че все пак ще трябва да я накиснете първо в гореща вода — добавя и ми се усмихва извинително.
Какво? Не ме разпозна? Не знае коя съм аз? Гледам я невярващо. Трябва да ме познае! Аз съм тя. Имам предвид, тя е аз. Искам да кажа, ние сме един и същи човек. Мамка му, объркващо е.
— Мисля, че сме се срещали и преди — опитвам се да я насоча към идеята.
Може би е във фазата на отричането. Както бях и аз в началото.
— Така ли? — накланяйки глава тя ме оглежда от главата до петите и направо може да се види как се напряга да се сети.
— Не, не мисля.
Преглъщам трудно и си поемам едвам дъх.
— Аз съм, Шарлот — прошепвам, навеждайки се по-близо до нея.
Тя отваря уста изненадано и се хваща за гърдите.
Знаех си. Най-накрая.
Изпъвам се и се подготвям да й обясня всичко. Със сигурност ще има много въпроси как, защо, кога, какво. Което ще е голям проблем, защото не знам отговорите. Няма значение, все ще измисля нещо. Както направи Ванеса, когато Руби я попита защо татко има „нещо“ между краката си и тя й каза, че това е опашка — като на Джордж, техния кокер шпаньол. Доста вдъхновяващо, трябва да призная. Макар че не знам какво ще направи татко, ако Руби го помоли да размаха опашката си.
— О, какво съвпадение — ахва младата Шарлот и на лицето й грейва усмивка. — И аз се казвам така. Но приятелите ми ме наричат Лоти.
Никакъв признак, че ме е познала. Нищо. Сякаш съм напълно непозната.
Гледам я объркано. Как е възможно? Освен ако това не е някакъв налудничав сън и след като се ощипя, ще се събудя и ще намеря Боби Юинг13 под душа. Или нещо подобно.
Ощипвам се. Не, още съм тук. Или трябва да кажа, и двете сме още тук.
— Съжалявам, не съм добра физиономистка, особено след няколко питиета — тя посочва към празната си чаша, разсмива се високо и се вижда, че устата й е пълна със „сребърни“ пломби.
Божичко, и това съм забравила. Подмених ги всичките преди около пет години, след като прочетох статия за отровния живак в старите амалгами и се бях побъркала по темата. Освен това предните ми зъби, т.е. нейните, са стегнати в шини. Сега вече не са, разбира се, а и са много по-бели, защото ги избелих. Всъщност усмивката ми е съвсем различна. Както толкова много други неща…
И тогава в един миг всичко ми става ясно. Мисълта направо ме удря по главата. Нищо чудно, че не ме разпознава — двете изглеждаме напълно различни. И сме напълно различни. Разбира се, че за нея съм непозната. Тя още не ме познава. Мен, жената, в която ще се превърне в бъдещето, след десет години. Която вече не обича да й викат Лоти, а предпочита Шарлот, защото звучи по-улегнало и зряло. Която няма амалгамни пломби, дълга тъмна коса, гъсти вежди и явен йоркширски акцент. Ние вече не сме един и същи човек: аз не съм вече тя, а тя още не се е превърнала в мен. Ние сме две напълно различни личности.
Имам предвид, божичко, нима тя прилича на мое копие! Поглеждам я вече с други очи. Моето по-младо аз носи късо горнище, от което гърдите й направо ще изскочат. Съвсем машинално закопчавам горното копче на ризата си. Леле, забравила съм, че като по-млада бях доста по-пълна и отпусната, но никак не е чудно, защото тогава не правех никакви упражнения и ядях боклуци. Сега работя сериозно върху себе си и внимавам какво ям и изглеждам и се чувствам много по-добре.
— Ъъъ, хубаво… горнище — отбелязвам аз, тъй като тя улавя погледа ми.
— Благодаря, сама си го уших — отвръща моето по-младо Аз гордо.
Да, знам. От кърпа за глава, сещам се и леко потръпвам, като си спомням как едно време смятах, че е страхотна идея. Десет години по-късно ми се струва, че това е все едно да дойда в бара, облечена със салфетка. Сериозно, какво, по дяволите, съм си мислела? Аз съм практически гола.
— Не ти ли е, ъъъ…, малко хладно? — питам я, устоявайки на желанието да грабна нечие яке и да покрия раменете й.
— Хладно? — засмива се момичето. — О, въобще не. Всъщност тук е доста горещо.
После започва да си вее с подложката за бирата, за да се охлади; на китките си носи множество гривни, които започват да дрънчат шумно и тогава…