Тази възглавница е прекалено гореща. Обръщам я и поставям бузата си на по-студената страна. А, така е по-добре. Затварям отново очите си и се опитвам да заспя.
Ох, освен това е и на бучки. Облягам се на лакът, удрям възглавницата с юмрук и започвам да я бъхтя, за да ги разбия. Така, вече е друго нещо. Време за сън. Завивам се през глава. Дискът още звучи и стаята е пълна с ритмични нежни звуци, овлажнителят разпръсква ароматна пара. Ей сега ще потъна в блажен сън.
Само че първо трябва да се настаня удобно. Обръщам се на една страна, после на друга, после пак се завъртам. Господи, на мен ли ми се струва, или тук наистина е много горещо? Отхвърлям завивката си и се оставям на свежия въздух. Ммм, така е по-добре. Много, много по-добре…
Макар че сега пък на краката ми е леко студено. И да не би да става течение? Всъщност знаете ли, наистина ми е хладно. Мятам си отново завивката и в знак на компромис оставям половината си тяло навън. Добре. Перфектно.
Лежа спокойно и се концентрирам върху изчистването на съзнанието си, трябва да изпразня ума си, да не мисля за нищо… Като например за себе си с гъсти вежди, дълга рошава коса и тези ужасни сребристи сенки, за които напълно бях забравила. Или как пуша, пия и се пека на слънце и на практика правя всичко, което е вредно за мен. Или как си падам по тъпи загубеняци като тъпия Били Романи.
А, божичко, няма смисъл! По принцип заспивам трудно, но сега, с цялата тази лудница, кипяща в главата ми? Никакъв шанс. Мога да почета малко. Запалвам нощната лампа, изправям се в леглото и се протягам за новата си книга за самопомощ, „Стрес е дума с пет букви“. Отварям на втора глава: Отпуснете ума си. „Вървите из красива гора. Слънцето грее. Птичките пеят и прелитат изящно над главата ви. Повдигнете лицето си към небето, взрете се в него, представете си, че сте птичка.“
Птичка? Какъв вид птичка? Така, бих искала да съм орел. Не, не мога да съм орел — те не пеят. А врабче? Не, прекалено досадни са. Червеношийка? Добре, ще бъда червеношийка.
„Представете си, че политате високо в небето, все по-високо и по-високо.“
Колко високо? Не обичам височините. Завива ми се свят. Всъщност въобще не си падам по летенето, особено след онзи ужасен полет, когато се прибирах от Испания. Турбуленцията беше кошмарна. Всички в самолета пищяха, дори стюардесите. Мислех си, че ще умра…
Добре, това е. Разкарай се!
Затварям книгата и я пускам на земята. Не се получава, не мога да се отпусна, прекалено съм нервна. Само преди няколко дни живеех напълно нормалния си живот, главата ми беше пълна с напълно нормални неща като крайни срокове, вечери с Майлс, излишните килограми, които натрупах от Коледа насам, но сега всичко се преобърна с краката нагоре и вече не съм сигурна кое е истина и кое не.
Освен стреса, за него съм сигурна, че го имам.
Измъквам се от леглото, нахлузвам чехлите, мятам халата си и се запътвам към кухнята. Неспокойна съм, слагам чайника на печката и искам да си сипя и чаша соево мляко, затова посягам да отворя хладилника, но изведнъж се спирам. Хладилникът ми е онези големите, американски тип, на който са залепени разни неща — разни бележки със стара дата, снимки на Руби и Сам, няколко рецепти, изрязани от списания, които все се каня да пробвам, и магнитчета с мъдри мисли като „Не е важна целта, а самият път“ или „Жените са като пакетче чай: не знаят колко силни са, докато не ги потопиш в гореща вода“ (Елеонор Рузвелт). Това последното ми е от Ванеса.
Само че в момента не гледам тях. Забелязвам една стара снимка, наполовина скрита под картичката, която мама и татко ми изпратиха от почивката си в Турция. От онези групови снимки, на които всички са подпийнали и развеселени. Свалям я от хладилника и се вглеждам по-отблизо в нея. Малко е повредена от слънчевата светлина, цветовете са избледнели, някои детайли се губят, но лицата на хората все още личат ясно.
Усмихвам се с носталгия. Ето ме и мен, в ъгъла, с тези кошмарни сребристи сенки за очи, а до мен е Ванеса. Облечена е в черно, както винаги, прегърнала е Джулиан, който прави зайче над главата й. Тези двамата винаги се шегуваха тогава, мисля си с умиление, обръщам снимката и поглеждам датата на гърба. „Купонът по случай двайсет и втория ми рожден ден.“ Леле, какво съвпадение. В петък ще стана на трийсет и две, което означава, че снимката е правена точно преди десет години. Отново я поглеждам, опитвам се да извадя от паметта си подробности за прекарването ни, но не се сещам нищо повече. Беше толкова отдавна, че съм забравила всичко.