— Да? — казва вежливо. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Търся лепенки „Никорет“?
Което ме води до следващата точка…
Спри да пушиш.
— О, разбирам — кима тя. — За да спрете цигарите?
— О, не, аз не пуша — отговарям бързо.
След нейния объркан поглед обаче осъзнавам, че това май не беше най-правилният отговор.
— Имам предвид, че не пуша повече — поправям се веднага.
Момичето продължава да ме гледа неразбиращо.
— Ъъъ, съжалявам, не разбирам…
Добре дошла в моя свят, мисля си аз, и премествам кошницата си в другата ръка. Доста неща взех и е наистина тежка.
— Не ви препоръчвам да използвате никотинови лепенки, ако нямате проблеми с отказването от тютюнопушенето.
О, божичко, сигурно ме мисли за някои от онези хора, които се друсат със сироп за кашлица.
— Да, разбира се — съгласявам се с най-отговорния си глас. — Естествено, че нямам. Тоест, имам. Всъщност, ще имам.
Мамка му! Закопавам се все повече.
Продавачката ме поглежда внимателно, после явно решава, че не е нейна работа, и казва:
— Никотиновите лепенки са при лекарствата, вляво.
— О, благодаря ви.
Доста бясна се обръщам и тръгвам в посоката, която ми посочи, когато изведнъж виждам познат профил. Божичко, толкова прилича на Джулиан, но това не е възможно — какво ще търси той в тази част на града? Офисът му е на километри оттук. Поглеждам отново натам. Да, определено е Джулиан. Усмихвам се и се запътвам да го поздравя.
— Здрасти, Джулиан! Радвам се, че те виждам! — провиквам се и го потупвам по рамото.
Той се стряска, сякаш е хванат на местопрестъпление.
— Шарлот! — ахва изненадано с широко отворени очи и пристяга вратовръзката си.
— Е, какво правиш?
— Моля?
— В тази част на града. Мислех, че офисът ти е на „Чансъри Лейн“?
Хъм, наистина е много странен. Сякаш му е… неловко. Което е смешно. Това е Джулиан, все пак. От какво може да му е неловко?
— О, да, така е — Джулиан кима с глава. — Имам среща наблизо.
— Ставаме двама — усмихвам се аз, но той не. — С един журналист… — започвам да се чувствам неудобно и свеждам поглед надолу. И тогава ги виждам. В кошницата му, между пяната за бръснене и самобръсначките „Жилет“.
За максимум удоволствие. Размер „extra large“. Оребрени.
Изведнъж разбирам защо Джулиан се държи толкова странно. Притеснява се, давам си сметка аз, и също изпитвам известно смущение. Което е глупаво, защото и двамата сме зрели и възрастни хора.
— Ъъъ, виж, Шарлот, трябва да тръгвам.
Вдигам поглед и виждам как Джулиан ми сочи часовника си.
— О, да, разбира се. И аз бързам — усмихвам му се и знам, че съм почервеняла като цвекло. — Е, ще се видим утре.
Той ме поглежда изненадано, сякаш си няма идея за какво говоря.
— Вечерята? — опитвам се да освежа паметта му. — За рождения ми ден? Ванеса не ти ли спомена?
— О, да, точно така — прокарва пръсти през косата си и се усмихва притеснено. — Извинявай, много неща са ми на главата в момента.
— Ами, добре… Чао!
— Да, добре. Чао, Шарлот!
Гледам го как се отдалечава по пътеката, облечен в елегантния си тъмен костюм. Няколко момичета край щанда с козметика извръщат глави след него. Майчице, Ванеса е такава късметлийка, а само се оплаква! Не била правела секс от години! Как ще я насмета, като я видя!
Усмихвам се вътрешно и се връщам към списъка си. Така, докъде бях стигнала?
— Добро утро.
Когато пристигам в офиса след срещата си и влизам през стъклената врата, очаквам Беатрис да ме посрещне както обикновено, но вместо това я намирам заспала на бюрото си, с отпусната глава. От единия ъгъл на устата й е потекла лека лигичка.
— О, ъъъ… добро утро — сепва се тя и скача на мига. Клавиатурата се е отпечатала на лицето й — изглежда така, сякаш има странна татуировка на лявата си буза. — Аз тъкмо… ъъъ, разчиствах малко графика ти.
Странно. „Разчистването на графика“ е нещо, което Беатрис винаги прави само когато има ужасен махмурлук. И още по-странно — може да го прави дори с лице на бюрото и затворени очи.
Беа се прозява широко и отпива от комплекса с витамини и калций „Берока“, който се разтваря със съскащ звук в чашата й. До нея лежи новият брой на „Вог“, който обикновено чете в автобуса, когато идва на работа. Или поне това иска да си мислят хората. Преди и аз смятах, че тя се интересува от мода, докато веднъж го разгърнах в обедната почивка и открих малката й тайна: вътре имаше пъхнат брой на списание „Нов учен“.
— Добре ли си? — питам и я поглеждам притеснено. Тенът на лицето й — обикновено розов и свеж — е болезнено бледен, а сините й очи са кървясали.