Осемнайсета глава
Обратно в офиса — седя на бюрото си, ям салата и разглеждам лъскавата брошура на къщата, която брокерът ми даде. Изглежда великолепно. Има всичко, което някога съм искала: лъскав дървен паркет, големи капаци на прозорците, градина, гледаща на юг. Това е моята къща–мечта. Но макар да го осъзнавам, през останалата част от следобеда пак изпитвам онова гадно чувство в стомаха си. Всеки път, когато започвам да работя по някое прессъобщение и дори по време на срещата ми с един журналист от списание „Сейнсбъри“, в ума ми изплува онзи момент, в който двамата с Майлс сме в стаята на втория етаж и говорим за бебета. Или пък виждам развълнуваното му лице в градината, когато говореше за разширения и преустройства на покрива.
Когато часовникът на компютъра ми преминава от 18,29 към 18,30, спирам да работя и го изключвам. Срещата ми за вечеря с Лари Голдстийн е след половин час.
— Добре, ще се видим утре — казвам на Беатрис, която е почти скрита зад купчината папки, струпани на бюрото й. Решението й днес да реорганизира кабинета с папките в четири следобед не беше от най-мъдрите.
— Тръгваш ли? — Беа подава главата си над лавината хартии и ме поглежда с недоверие. — Вече?
— Имам вечеря с Лари Голдстийн в „Кларидж“ — напомням й аз.
Тя се плясва по челото.
— Разбира се — поклаща глава, а после ми се усмихва широко. — Успех! И не забравяй да си поръчаш шоколадови профитероли16.
Пристигам в хотела, оставям колата на валето и бързо се качвам по парадните стълби. Униформеният портиер ми отваря вратата и аз му се усмихвам с благодарност. Божичко, харесвам „Кларидж“. Сигурно е най-хубавият хотел в Лондон. Винаги съм си мечтала някой ден да отседна тук. Една вечер, когато бяхме излезли с Майлс на някакво парти в Уест Енд, му предложих да си наемем стая в хотела, но той ме погледната така, сякаш му предложих да глътне огън. Защо, за бога, да харчим цяло състояние за една вечер в хотел, когато живеем само на няколко мили от там? А всъщност идеята не беше просто да отсядаме в някакъв хотел, но както и да е…
Малко съм подранила, така че пресичам просторното мраморно фоайе и се запътвам към рецепцията, където две великолепно гримирани момичета отговарят на телефоните и дават информация за гостите.
— Здравейте, имам среща с мистър Лари Голдстийн.
При споменаването на името му двете момичета се споглеждат бързо.
— А, да, мистър Звездна усмивка — казва едното, усмихвайки се любезно. Прекалено любезно. Някак си оставам с впечатлението, че моят домакин не е най-популярният гост на хотела. — Ще позвъня в стаята му. Вашето име, моля?
— Шарлот Мериуедър от агенция „Мериуедър“ — казвам по навик.
— Един момент, ако обичате.
Докато рецепционистката звъни в стаята, аз се разхождам във фоайето и се опитвам да успокоя нервите си. Няколко добре облечени гости на хотела минават покрай мене, а в ъгъла русокос мъж със слънчеви очила говори по телефона. Прилича на Даниел Крейг. Всъщност мисля, че наистина е Даниел Крейг! Обхваща ме силно вълнение. Божичко, почакай само да кажа на Майлс! Истински, жив 007! И е великолепен. Макар че, разбира се, Майлс не харесва Даниел Крейг. Според него русокос Джеймс Бонд си е жива перверзия…
Мъжът се обръща с лице към мен. О, не е той.
— Мис Мериуедър?
— Да! — откъсвам се от мислите си и поглеждам към рецепционистката.
— Мистър Голдстийн закъснява малко, затова ви кани да се качите за едно питие преди вечеря в стаята му.
Сърцето ми забива учестено.
— В стаята му?
— На третия етаж. Номер 35. Асансьорът е във ваше дясно.
Мамка му! Това е. Няма къде да избягам. Стискам нервно чантата си и се запътвам натам, където ми сочи момичето. Дланите ми започват да се потят и след като вратите се отварят и влизам в асансьора, ме обхваща силно безпокойство. О, хайде, Шарлот, казвам си решително. Стегни се. Не се притеснявай. Той просто е вежлив и гостоприемен.
Вратата се отваря и тръгвам по сумрачно осветения коридор към неговата стая. Нервно подръпвам полата си надолу, прибирам косата си зад ушите и почуквам на вратата му. Отвътре се чуват стъпки.
Внезапно си представям Лари Голдстийн, който ми отваря, облечен в копринен халат.
О, стига!
Вратата се отваря и събирайки цялата си решителност, слагам професионалната усмивка на лицето си.
— Здравейте, доктор Голдстийн…
Само че не е доктор Голдстийн, а жена с перхидроленоруса коса, облечена в яркорозов лъскав анцуг, държаща в ръце малко кученце. На пръв поглед изглежда на двайсет и пет–трийсет години, но вглеждайки се по-добре, разбирам, че е по-възрастна. Макар да не съм много сигурна откъде съм сигурна. Това е една от онези странни ситуации, в които няма видими белези за стареене — няма бръчки, нито торбички под очите, а шията й е перфектно опъната, — и въпреки това някак е очевидно, че тази жена е почти на шейсет.
16
Топчета или розички от парено тесто, пълни с крем. Еклерите са вид профитероли. — Б.пр.