— Заповядайте — чувам един глас в ухото си и когато вдигам глава, виждам бармана, който ми подава чашата с шампанско. — Не сте алергична към мехурчета, нали?
— Не, ъъъ…, не съм… Благодаря — мърморя аз и се взирам в сивите му очи, без да мога да отвърна поглед. После все пак се овладявам и се обръщам към другите. — Искам да кажа, леле! Това е страхотно! — казвам на Майлс, който седи срещу мен и все още е широко ухилен.
Той вдига отново чашата си и я чуква в моята.
— За нас!
— За нас! — усмихвам се замаяно и аз.
Двайсет и първа глава
Тръгваме си рано от ресторанта.
— Детегледачки, нали знаеш… — извинява се Ванеса, докато стоим отвън на тротоара.
— Ако не се приберем до десет, ни таксува тройно времето — добавя Джулиан, повдигайки жално вежди.
— Леле, сбъркал съм си работата — киска се Майлс, леко замаян от шампанското.
— Не се притеснявай — усмихвам се на Ванеса и я прегръщам. — И без това утре трябва да ставам рано.
Което си е истина. Трябва. Особено след миналата вечер. Няма значение, че е рожденият ми ден. Имам предвид, какво толкова? Просто още един рожден ден. Не съм разочарована, нали не съм очаквала нещо друго, мисля си, след като се разделяме.
Качваме ги на такси, а с Майлс се запътваме към колата ми.
— В състояние ли си да караш? — пита ме той, след като изключвам алармата и сядам на шофьорското място. Майлс няма кола. Казва, че да караш кола в Лондон е като да хвърляш пари в бездънна яма и винаги ме кара да използвам градски транспорт. Само си помисли, постоянно ми натяква, колко пари ще спестиш, ако не харчиш за този бензин. Би могла да ги инвестираш в нещо полезно.
И е прав. Бих могла.
А мога и да си купя страхотна нова чанта.
— Защото номер 72 минава точно оттук. — Разписанието на автобусите е гравирано в мозъка на Майлс.
На първата ни среща ме заведе на вечеря, но отказа да вземем такси — въпреки че валеше и бях с нови обувки. Нови велурени сандали в телесен цвят.
Е, бяха велурени сандали в телесен цвят. След десет минути ходене до автобусната спирка и едно пътуване в претъпкан автобус по-късно вече бяха по-скоро мръсно сиви и напълно съсипани.
— Добре съм — отговарям и запалвам двигателя. — Само на пет минути съм оттук. А и съм пила само една чаша вино.
— И шампанско — напомня ми той и си слага колана. После започва да нагласява седалката си с електронното управление.
— О, да — припомням си с неудобство. Давам мигач и излизам на главния път.
— Макар че остави повечето от него — добавя Майлс, все още залисан с управлението. Седалката му се накланя напред, после назад, после пак напред.
— Е, не мога да пия и после да карам, нали? — отвръщам разсеяно, тъй като в момента се мъча да се включа в трафика.
— Можеше да хванеш автобуса — натяква ми пак той. Седалката му се отпуска прекалено назад и Майлс се опитва да я изправи отново. — Минава точно оттук.
— Да, знам — тросвам се леко раздразнена. — Вече ми го каза. Внезапно се чува силен шум и седалката му се свива назад.
— Майлс, ще престанеш ли? — питам нервно.
— С какво? — отговаря той невинно. — Просто се опитвам да се настаня удобно.
— Знам, аз просто… — спирам и си поемам дъх. Не знам защо, но се чувствам просто на ръба. — Извинявай, не исках да се заяждам.
— Знам — усмихва ми се успокояващо Майлс и ме докосва нежно по ръката.
Чувствам се ужасно виновна. Божичко, какво ми става? Майлс е толкова сладък. Защо се държа като някаква тъпа крава?
— Не се притеснявай, няма да го правим още дълго — казва той весело.
— Да правим какво? — питам недоразбрала, докато давам сигнал, че ще завивам надясно.
— Да се разкарваме между твоя и моя апартамент всяка седмица — отвръща така, сякаш е очевидно. — Скоро ще бъдем в новата си къща.
— О, да, да — закашлям се леко, тъй като изведнъж гласът ми спада. — Разбира се.
— Няма да правим тези курсове напред и назад — ти в твоя апартамент през седмицата, аз в моя. Само си помисли! Ще бъдем заедно всяка вечер!
Усмихва ми се щастливо и аз също му се усмихвам в отговор, докато си представям как всяка вечер сме заедно. Как се събуждам до него всяка сутрин. Как си мием зъбите един до друг в банята. Ден след ден.
Завинаги.
Пак се сепвам. За бога, Шарлот, не знам какво не ти е наред и защо се притесняваш. Всичко ще бъде наред. Ти обичаш Майлс; той също те обича. А и няма да има голяма разлика от уикендите, които и сега прекарвате заедно, нали? Просто вече няма да държиш някои от дрехите си в неговия апартамент, нито да купуваш по два пъти тоалетните си принадлежности, нито да държиш бельото си сбутано в едно мизерно чекмедже. А и си спомни колко неприятно беше преди няколко седмици, когато забрави предпазителя си за уста в апартамента си и се събуди при Майлс с ужасно главоболие от скърцането си със зъби? Сега вече всичко ще ти бъде на едно място.