Не съм си представяла, че ще бъде толкова впечатлена. Изглежда на седмото небе от радост, и то само от няколко неща от козметичния щанд в аптеката. Божичко, не се вълнувах толкова дори когато си купих новата кола, мисля си, гледайки щастливото й изражение, и изпитвам смесени чувства на задоволство и завист.
— Да, разбира се, за теб са…
— Майчице, не мога да повярвам. Сигурно са ти стрували цяло състояние — възкликва Лоти, вадейки от плика основа за лице на „Есте Лаудер“ с правилния нюанс за нейната кожа, за да спре да използвай най-накрая онзи евтин боклук в яркооранжево, с който знам, че е сега. — Много мило от твоя страна.
— О, стига, не е нещо особено — усмихвам се скромно. Забравила съм какъв празник беше някога да имаш нови неща, мисля си, и се сещам за шкафчето ми в банята, пълно с неизползвани продукти. Чувствам се малко виновна. Все пак, явно за момента се справям успешно със списъка си със задачи.
— Е, бих те поканила вътре, но всички вече се готвят да си тръгнат.
— О, така ли? — леко съм разочарована. По дяволите, след всичко тази вечер пак изпуснах купона. — Да, естествено, вече е доста късно. Предполагам, че и аз трябва да се прибирам да си лягам.
— Да си лягаш? — поглежда ме тя с изумление, след това започва да се смее. — Ха-ха, много смешно. Шегуваш се, нали?
— Ами, да… разбира се — аз също се засмивам несигурно. — И така, ами… ако няма да си лягате, къде ще ходите?
— На клуб, естествено!
— На клуб! — усмивката ми замръзва. Мамка му! Напълно забравих колко обичах да ходя преди по клубове и дискотеки, но сега споменът ме връхлита със страшна сила. Сухи ледчета. Въртящи се диско топки. Оглушителна музика. — Но днес е събота, нали? — хващам се за спасителната идея.
— Да, но е августовският Банк Холидей20, забрави ли? Затова в клуб „Канал“ има специална нощ — обяснява Лоти въодушевено. — Идваш с нас, нали?
— Така ли? — направо хлъцвам от изненада.
Аз? На клуб? Аз не ходя по такива места. Вече не. Аз ходя на „Пилатес“, на йога и на акупунктура, когато ме боли гърбът.
— Разбира се, глупаче, поканена си!
Връщам се назад в миналото и започвам трескаво да се ровя, сякаш съм в дрешника си и търся липсващия чорап от чифта, но нямам никакъв спомен за тази вечер. Все пак са минали вече десет години и сигурно съм била доста пияна. Всъщност, за да бъда честна, трябва да призная, че всеки рожден ден до към трийсетия ми е пълна мъгла.
За един кратък миг си мисля дали няма да е по-добре да измъдря някакво тъпо извинение и да се прибера вкъщи, но преди да отворя уста, Лоти ме хваща под ръка и надава боен вик: „Хайде! Време е за купон!“
И вече е прекалено късно.
Помощ!
Клубът е само на няколко преки, така че отиваме дотам пеша. Е, поне аз ходя. Лоти е с високи токчета за пръв път, откакто съм я срещнала, върви по тротоара с доста несигурно клатушкане и постоянно се кикоти. Носи рокля на сини метличини, която купих от битака. Спомням си, че доста се пазарих с продавача, за да я купя, и едвам успях да си я позволя, макар че беше само няколко паунда.
Днес си купувам само дизайнерски дрехи. Това, което не мога да си позволя, е време, за да ходя да пазарувам, затова избирам предимно от интернет, обикновено два пъти в годината — през лятото и през зимата. Преди години обаче все бях без пари, затова повечето от моите дрехи идваха от благотворителни разпродажби или битаците и през уикендите обикалях пазарите на „Камдън“ или „Портобело“ в търсене на добър улов.
Като тази рокля, която успях да взема на половин цена, защото една от презрамките беше скъсана. Така и не намерих време да я зашия, сещам се, и виждам, че все още е закрепена с безопасна игла. Засрамвам се от себе си. Не, наистина, как си позволявам да излизам така? Поглеждам разсеяно към сакото си и махам няколко пухчета от ревера си. Как може да не ми пука? Е, явно може, решавам, поглеждайки отново към по-младото си Аз, което лъкатуши по тротоара и пуши цигара, без да му пука за мнението на околните. Усещам, че в мен се надига вълна на неодобрение към това момиче.
Пред нас се вижда дълга линия от хора, завиваща зад ъгъла. Първата ми мисъл е: „Леле, виж всички тези хора! Какво ли се е случило?“ А втората: „Мамка му, това е опашката, на която трябва да се наредим!“
Лоти обаче не обръща никакво внимание на чакащите и се запътва право към входа, където се усмихва лъчезарно на охраната. Огромен, двуметров ямаец с бицепси с размера на пъпеши и непроницаемо изражение на лицето. Побиват ме тръпки от ужас. Божичко, какво правя? Какво правя? Какво прави тя! Свивам се от ужас и застивам в очакване на публичното унижение, което ще изпитам, когато ни натирят обратно на опашката пред всички тези хора.
20
В Обединеното кралство не се говори за национални празнични дни, а за „Bank holidays“, което идва от „почивни дни за банките“. В Англия и Уелс са осем, като най-важният е последният понеделник на август. — Б.пр.