Поправка, пред всички тези деца, осъзнавам в един момент, гледайки парада на баскетболни шапки, келтски татуировки по ръцете и пъпове с пиърсинг. Средната възраст е около двайсет години. Може би дори и по-малко, решавам, когато виждам една група от слаби и плоски като дъски момичета с микро миниполи и нещо по лицата им, което подозрително прилича на акне. Поглеждам пак към входа, където точно в този момент гигантският бодигард обръща тялото си към Лоти с тежко и бавно движение като във филмите за динозаври, когато огромните бронтозаври се готвят да нападнат жертвата си.
— Здрасти! — изчуруликва тя с весел кикот, пафкайки небрежно цигарата си.
О, майчице! Сега вече всички запят към нас. Потрепвам и почти не смея да гледам как неизбежното ще се случи. Би трябвало да съм научила нещо през годините и да съумея да я предпазя от грешките й. Не мога просто да си стоя тук и да позволя това да се случи. Пристъпвам напред към нея и гръмотевичната музика, чуваща се отвътре, и тъкмо да…
— Здрасти, скъпа, всичко наред ли е?
Чакай малко, какво каза той?
— Радвам се да те видя. Как си?
Втренчвам се с изумление в бодигарда, който внезапно е заменил страховитото си изражение с блага усмивка и гледа с топъл поглед Лоти.
Ъъъ…, тя да не би да е приятелка с бодигарда?
Аз съм приятелка с бодигарда?
— Супер съм. Имам рожден ден — отговаря Лоти усмихнато, повдига се на пръсти и го целува и по двете бузи. — Много ми се иска да го отпразнувам в клуба.
О, Господи! Аз флиртувам с него, за да вляза вътре. Каква фльорца съм!
— Ооо! Честит рожден ден тогава! — провиква се той и се смее високо, след като се навежда леко, за да приеме целувките й, след което откача въжето и я пуска да мине. — Да си прекараш страхотно!
— Благодаря, така и ще направя! — отвръща весело тя, минава покрай него и изчезва зад кадифената завеса.
Ами, добре, очевидно няма нужда от помощта ми точно в този момент, мисля си, докато останалите от групата влизаме един по един в клуба. Поне не чаках на опашката, опитвам се да погледна нещата от хубавата им страна, но все още усещам леко притеснение, което се засилва все повече с приближаването на гърмящата музика. Басите стават все по-тежки, светлините проблясват заплашително зад завесата и най-накрая идва и моят ред да мина.
Внезапно бодигардът ми препречва пътя.
— Ако обичате, останете тук — протяга ръка и пуска отново въжето точно пред мен.
Поглеждам го изненадано. Какво? Не ме пуска вътре? После ми просветва. Той не е разбрал, че съм с Лоти.
— Извинете — усмихвам му се уверено и се опитвам да привлека вниманието му. — Аз съм с тях — соча напред към останалите, които вече са влезли вътре. — Аз съм за купона на Лоти.
Бодигардът ме оглежда от горе до долу и повдига многозначително вежди.
— Съжалявам, скъпа. Не и тази вечер — поклаща той глава.
Усмивката ми замръзва.
— Лоти — повтарям колебливо, защото не се сещам какво друго да кажа. — Знаете, силно тупирана коса, загорял тен, безопасна игла на роклята.
— Съжалявам — пак казва ямаецът, този път по-твърдо. — Не и тази вечер.
Гледам го с недоумение, но постепенно осъзнавам, че не се шегува.
— Да не ми казвате, че няма да ме пуснете?
— Има много хора тази вечер — отговаря ми той с пренебрежение и ме кара да се отдръпна и застана настрани, за да пусне вътре друга група хора.
Каква наглост! А аз просто си стоя отвън. Поглеждам го гневно.
— Извинете, но вие току-що пуснахте всички тези хора — казвам високо, въпреки че е очевидно какво прави.
Бодигардът ме оглежда отново от горе до долу.
— Освен това заведението има дрескод — казва и сочи облеклото ми.
— За какво намеквате? — питам изумено. — Аз съм в костюм!
— Именно — отговаря той и поклаща глава съчувствено. Усещам как се изчервявам от неудобство. Признавам, сивата ми пола с подходящото по цвят едноредно сако не са най-ефектното облекло и ако знаех, че ще ходим на клуб, щях да облека нещо по-небрежно. Всъщност това е лъжа. Ако знаех, че ще ходим на клуб, щях да си взема тапи за уши. Но дори и така, той няма право! Костюмът ми е готин. Класически. По дяволите, това е „Прада“!
Зад мен чувам как хората се оплакват, че задържам опашката. Поглеждам отново бодигарда с отчаяние. Господи, не мога да повярвам! Толкова е унизително. Почти съм готова да се обърна и да се прибера. След всичко това нямам особено желание да влизам в този шумен, задимен и изпълнен с мирис на пот клуб. Всъщност точно сега това е последното място, където искам да бъда. Е, може би последното след Афганистан. И след Блекпул21 през февруари.