В главата ми светва червена лампичка. О, мамка му!
След като оставих по-младото си Аз да спи, тръгнах към апартамента си и се прибрах тъкмо когато вече се развиделяваше. Предположих, че Майлс още спи на дивана, така че минах направо в спалнята, в която цареше пълен мрак заради щорите и завесите, и директно се пъхнах в леглото. Ами ако се е събудил, докато бях в дискотеката? Ако е дошъл в спалнята и е видял, че не съм там? Започвам бързо да измислям някакви обяснения. Какво, по дяволите, ще му кажа…
— Беше заспала. Толкова дълбоко, че въобще не ме усети — продължава Майлс, а аз го поглеждам изумено. — Очевидно си била изтощена. По принцип спиш толкова леко.
Ох, размина ми се! Той не знае! Отдъхвам си с облекчение.
— Сигурно е от вълнението заради къщата, нали? — усмихва ми се Майлс щастливо.
— Ъъъ, да, разбира се — отвръщам на усмивката му, но съм леко гузна. — Това напълно ме изтощи. — Протягам се няколко пъти и се прозявам изкуствено. После обаче прозявката си става съвсем истинска. Всъщност съм ужасно уморена.
— Искаш ли помощ за кафето? — Майлс схваща погрешно демонстрацията ми на умора и се измъква от леглото.
— Не, не — казвам припряно. — Остани си тук. Ще се справя и сама.
— Хъм, мисля, че ще ми хареса да живеем заедно — промърморва доволно той и придърпва обратно завивката си.
Оставям го в спалнята, а аз се запътвам светкавично към кухнята, грабвам кутията с кафе, изсипвам зърната в мелничката, включвам я и се протягам за кафеварката. После се спирам. Скръствам ръце на гърдите си и се облягам на кухненския плот. Гледам как зърната в мелничката се въртят и въртят, също като странните мисли, които се лутаха в момента в главата ми.
Мисля си за отминалата нощ. За всичко това: вечерята за рождения ми ден, Майлс и шампанското, Ванеса и Джулиан, Лоти и клуба, бармана Оли… При спомена за Оли стомахът ми се свива и по тялото ми се разлива топла вълна от… Не знам от какво. Вълнение, страх, оглупяване? Припомням си сцената на разговора ни, тя преминава през ума ми, слиза надолу по гръбнака ми, стига до слабините и внезапно изчезва, когато в ума ми се появява и образът на бармана от ресторанта. Досаден, дразнещ, войнствен и същият човек. Божичко, всичко е толкова объркващо.
— Ето къде си била.
Обръщам се и виждам Майлс, застанал на вратата на кухнята, облечен в кремавата ми хавлия за баня. Тя му е прекалено малка и бледите му ръце и крака стърчат навън и така изглежда доста смешно.
— Чудех се какво е станало с кафето.
Чувам, че мелничката още се върти и бързо я спирам.
— Мислех си, че след като си изпием кафето, може да искаш да хвърлиш още един поглед на къщата — продължава той и се протяга за своя „Уитабикс“24. Винаги си държи една кутия в апартамента ми. Очевидно ги яде още от малък и не може да отвикне от детския си навик. Не че иска. Никога не съм виждала друг човек да изпитва такова удоволствие от приготвянето на закуската си — изсипва голям пласт захар върху бисквитките, намачква ги хубаво с лъжицата си, внимателно ги залива наоколо с мляко (правя им „ров“, веднъж ми обясни той), уверява се, че не е полял някоя бисквитка директно с млякото, защото това ще ги направи прекалено кашкави, и след това ги изяжда с такава прецизност, която по-скоро е подходяща за мозъчна операция, а не за обикновено сутрешно похапване.
— Така че трябва да побързаме. Уредих да вземем ключовете.
— Ами, ъъъ… да, добре — съгласявам се аз, а вътрешно ме обзема познатото напрежение.
Обръщам се съм кафеварката и пак разтърквам ушите си. Още бучат. Всъщност усещането е по-скоро за болка, мисля си разсеяно и се навеждам към тостера от неръждаема стомана, за да се огледам в него. Гледката ме ужасява. Ушите ми са червени и възпалени, а отстрани по врата ми се спуска огромен обрив. О, господи, сигурно е от перлените обици. Вероятно съм алергична към тях.
Изведнъж се сепвам — обиците са знак! Знак, че това не е правилно. Купуването на къщата. Съвместният ни живот. Аз и Майлс. Завладява ме страх и същевременно неочаквано просветление изпълва съзнанието ми. Сякаш някой току-що е отключил тайна врата вътре в мен, която аз самата съм се страхувала да отворя, защото знам какво има от другата страна.
Аз не обичам Майлс.
Веднага щом мисълта проблясва в главата ми, осъзнавам, че тя си е била там от доста време, по-дълго, отколкото мога да си представя. Просто досега съм я пренебрегвала и избягвала, преструвала съм се, че не е истина, изплитала съм пиарска паяжина около собствената ми връзка, опитвайки се да се убедя, че ние сме един за друг, че Майлс е идеален за мен. И едва сега си го признавам.