Татяна Полякова
Ако жените пожелаят
С мъжа ми извършвахме нашия семеен ритуал — пиехме чай преди спектакъла. Той преглеждаше вестника, отпивайки горещата течност от една огромна чаша, и ми съобщаваше последните театрални новини. Мъжът ми беше добър разказвач — нещо, което не можеше да се каже за актьорската му игра. Аз пиех чай от по-малка чаша, наблюдавах с удоволствие красивото му лице и съжалявах, че ми е мъж. Намръщих се от досада, когато чух позвъняването на вратата, защото в четвъртък — а днес беше четвъртък — с него предпочитахме да прекарваме деня насаме. Мъжът ми ме погледна иззад вестника.
— Кой може да е това?
— Нямам представа — отвърнах аз и понечих да стана, но той ме изпревари.
— Стой си, скъпа, аз ще отворя. — Мъжът ми беше джентълмен.
Звънецът натрапчиво дрънчеше, сетне вратата се хлопна и аз чух гласа на приятелката ми Таня. От гласа й винаги ме побиваха тръпки. Тя започна да бръщолеви още от прага, а мъжът ми я доведе под ръка до кухнята.
— Здравей — избърбори тя и веднага добави: — Влюбих се.
— Прекрасно — отбеляза мъжът ми без никаква ирония. — Може ли да остана при вас?
— Остани — разреши му Таня. — Ще ти е от полза да чуеш. Май че си прекалено спокоен, приятелю, а с жена като твоята винаги трябва да бъдеш нащрек.
— Ще го имам предвид. И какъв е този нов възлюбен?
Таня задължително се влюбваше по четири пъти на година, любовта й пламваше в средата на всеки сезон, а тя обясняваше това с някакви особени токове в кръвта си.
— Е, и какъв е този любовник? — включих се и аз в разговора. — Що за птица е, красив ли е, умен ли е?
Таня ми хвърли подозрителен поглед.
— Нещо си бледа днес.
— От светлината е.
— Може и да е от светлината, но според мен твърде много си се вторачила в красивия си мъж. Впрочем за един мъж изобщо не е задължително да бъде красив и със сигурност няма никаква нужда от ум.
— Значи твоят любовник е грозен и глупав, така ли?
Таня впери в мен пронизващ поглед, опитвайки се да разбере дали говоря сериозно, или я дразня. Вероятно в този момент изражението ми беше твърде глуповато, но за сметка на това непроницаемо. Аз използвам лицето си за параван. След като не откри нищо, което да наподобява насмешка, Таня се усмихна.
— Той е истинско чудо.
— Моля за извинение, лейди — намеси се мъжът ми. — Ще има ли пикантни подробности?
— Естествено — отвърна Таня.
— Тогава аз ще се оттегля. Не мога да понасям, когато хвалят някой друг пред мен.
Съпругът ми стана, възнагради ме с най-нежния поглед от арсенала си (в театъра играеше предимно роли на любовници) и се скри в хола.
— Хубав е, проклетникът — въздъхна Таня.
— Хубав е — съгласих се аз. — Е, и какъв е този любовник?
— Той е от Сан Франциско.
— Къде се намира това?
— Не се прави на луда. В Америка.
— Сериозно ли? А какво търси тук?
— Дошъл е да сключва договор. Ще строи мост.
— През нашата канавка, така ли?
— Защо си толкова заядлива днес, да не би да си неразположена?
— Просто така, изяснявам си фактите — казах миролюбиво. — Сключихте ли договора?
— Не. Мислим. Много дебело ще излезе.
— Но нали човекът е дошъл чак от Сан Франциско?
— Всъщност той е грузинец.
— Но е от Сан Франциско. Интересно.
Таня отново се вторачи изпитателно в мен.
— Не бъди злобна, родителите му са емигрирали. — В този момент тя се усмихна лъчезарно и попита: — Искаш ли да извършиш едно добро дело?
— Искам, ако няма да ми струва скъпо.
— Няма да е скъпо. Ще идем на ресторант. Той ме покани на вечеря. Само че не е много удобно, нали?
— Защо да е неудобно?
— Ами защото с него уж имаме само делови отношения. А изведнъж ще се озовем насаме.
— Е, нали сте любовници?
— Още не сме. Казано накратко, аз му заявих, че ще отида с теб, а той ще довлече някакъв чвор със себе си.
— Сигурна ли си, че така ще бъде по-прилично?
— Сигурна съм. Срещата ни е в шест часа.
— Няма да дойда. Днес ще ходя на театър.
— Че какво ще правиш там? Мъжа си ли ще гледаш?… Той и без това ти боде очите по цели дни. Между другото аз не се обръщам чак толкова често с молби към теб.
И наистина, през последната седмица това се случваше само за пети път.
— Няма да дойда.
— И през ум да не ти е минало — каза строго Таня. — Може би съдбата ми зависи от тази вечеря. Ще ти се обадя.