— Знаеш ли къде е къщата му? — попитах го аз.
— Представа си нямам — сърдито отвърна той. — Чувал съм хората от този край да разправят, че никъде не живее, просто се появява неочаквано на едно или друго място, но това, естествено, са пълни глупости. Сигурно живее в някаква колиба в Ногалес, Мексико.
— И защо е толкова важен за теб? — попитах го аз и престраших да добавя: — Изглеждаш ми разстроен от това, че е говорил с мен. Защо? Бил с по-успокоен тон призна, че се подразнил, понеже знаел колко безполезно било дори да се опиташ да заговориш този човек.
— Този старец е по-груб от всички — добави той. — В най-добрия случай ще се вторачи в теб, без дума да продума, докато му говориш. Друг път дори не те поглежда; държи се с теб, сякаш въобще не съществуваш. Единствения път, когато се опитах да разговарям с него, той най-грубо ме отблъсна. И знаеш ли какво ми каза? Каза: „На твое място не бих си хабил енергията да отварям уста. Пести си я. Тя ти е нужна.“ Да не беше такъв старчок, щях да му прасна един в носа.
Обърнах внимание на Бил, че да го нарича „старчок“ е определение, далеч от истината. Той наистина не изглеждаше стар, макар че положително беше доста възрастен. Бе невероятно подвижен и силен. Помислих си, че Бил можеше да се окаже в жалко положение, ако се бе опитал да го прасне в носа. Този стар индианец наистина излъчваше мощ. Всъщност направо беше страховит.
Но не казах на глас мислите си. Оставих Бил да ми разправя колко не можел да понася тази злоба на старчока и как щял да му даде да се разбере, ако старецът не бил толкова кекав.
— А кой според теб може да ми даде някакви сведения къде живее? — попитах аз.
— Може би някой в Юма — отговори той малко по-успокоен. — Някой от онези хора, с които те запознах в началото на пътуването. Нищо няма да загубиш, ако ги поразпиташ. Кажи им, че аз те пращам.
И още в този момент аз промених плановете си и вместо да се прибера в Лос Анжелис, заминах направо за Юма, Аризона. Срещнах се с хората, е които ме беше запознал Бил. Те не знаеха къде живее старият индианец, но отзивите им за него разпалиха още повече любопитството ми. Казаха, че не бил от Юма, а от Сонора в Мексико и че на младини бил вдъхващ ужас магьосник, който правел заклинания и магии на хората, но че с възрастта улегнал и станал аскет-отшелник. Отбелязаха, че макар да бил индианец-яки, той обикновено се движел с група мексиканци, които, изглежда, имали изключителни познания по магьосническите практики. Но всички потвърждаваха, че не са виждали от години тези хора из този край.
Един от тях добави, че старецът бил връстник на дядо му, но докато дядо му вече бил сенилен и прикован на легло, магьосникът изглеждал по-силен от всякога. Същият човек ме насочи към едни хора в Ермосийо, главния град на Сонора, които познавали стареца и можели ми разкажат още неща за него. Идеята да пътувам и Мексико изобщо не ме привличаше. Сонора беше твърде далеч от сферата на моите интереси. Освен това размислих, че ще е по-добре да се заема в последна сметка с градска антропология, така че реших да се върна в Лос Анжелис. Все пак преди да потегля, аз претърсих целия район на Юма, за да открия още сведения за стареца. Но никой нищо не знаеше за него.
Докато автобусът пътуваше към Лос Анжелис, аз изпитвах неповторими чувства. От една страна, се чувствах напълно излекуван от фикс-идеята си да се заемам с полева работа и от интереса си към стария индианец. От друга страна, чувствах странна носталгия. Такова нещо наистина никога не бях изпитвал, нещо толкова ново като изживяване, че дълбоко ме разтърси. Беше смесица от неспокойствие и копнеж, сякаш ми липсваше нещо изключително важно. И когато вече наближавахме Лос Анжелис, аз имах ясното чувство, че онова, което ми бе въздействало в Юма, вече се стопява от разстоянието, но това непонятният ми копнеж и тъга само още повече увеличаваха.
НАМЕРЕНИЕТО НА БЕЗКРАЙНОСТТА
— Искам от теб внимателно да обмислиш всяка подробност от това, което се случи между теб и онези двама души, Хорхе Кампос и Лукас Коронадо, които всъщност те доведоха при мен — каза ми дон Хуан. — После ще ми разкажеш всичко.