— Тя вече дори не беше красива — каза той, — а най-невзрачна. Когато е облечена, дрехите прикриват щръкналите кокали на ханша й. И наистина изглежда добре. Но като е гола, тя направо е торба щръкнало бяло месо! Цялото и изящество като облечена е заблуда. То не съществува.
Никога не бях си представял, че психиатърът може да излива такава жлъч. Направо се тресеше от гняв. Отчаяно искаше да изглежда хладнокръвен и пушеше цигара след цигара.
Каза, че оралният секс се оказал още по-противен и гаден и вече бил на път да повърне, когато хищната жена направо го ритнала в корема, изтърколила го от собственото му легло на пода и го нарекла импотентен педал.
В тази точка от разказа очите на психиатъра горяха от омраза. Устните му трепереха. Беше пребледнял.
— Трябва да ползвам банята ти — каза той. — Имам нужда да си взема един душ. Направо воня от тази гадост. Дъхът ми мирише на пикня.
Той направо хлипаше и аз бих дал всичко на света, само да не бях присъствал на тази сцена. Дали от моята преумора или от хипнотичния тон на гласа му, или поради цялата нелепост на ситуацията, у мен възникна илюзията, че слушам не психиатъра, а гласа на някой от неговите пациенти на записите му, който се оплаква от дребни проблеми, превръщайки ги в гигантски драми. Изтезанието ми свърши едва към девет часа сутринта. Време беше да ходя на лекции, а психиатърът — да отиде да си гледа своите психари.
Влязох на лекцията претоварен от изгарящо, мъчително неспокойствие и огромното чувство на неловкост и излишност. Там получих последния удар — ударът, който срина опита ми за коренна промяна в моя живот. В това рухване изобщо не участваше моята воля, то стана сякаш не само е било планирано, но и развитието му е било насочвано от някаква неведома ръка.
Професорът по антропология започна лекцията си за една индианска общност от високите плата в Боливия и Перу — племето аймара. Той го произнасяше „ей-ме-ра“ разтегляйки гласните с вид като че ли собственото му произношение е единственото правилно на света. Каза, че приготвянето на „чича“ (той го произнесе като „чаи-ча“) — алкохолна напитка, която се прави от ферментирала царевица — било задължение на секта жрици, които индианците аймара почитали като полубожества. С тон на човек, получил откровение, той каза, че тези жени превръщали варената царевица в каша, готова за ферментация, като дъвчели и плюели зърната, добавяйки по този начин един ензим, който се съдържал в човешката слюнка. При споменаването на човешка слюнка целият клас потръпна от погнуса.
Професорът явно страхотно се наслаждаваше. Разхихика се на ситни пристъпи, както се кикоти злонравен хлапак. По-нататък каза, че жените били специалистки-дъвкачки и ги нарече „чаи-ча дъвкачки“. Огледа първия ред, където сядаха повечето млади студентки, и нанесе съкрушителния си удар.
— Аз имах п-р-р-ривилегията — каза той с особена, псевдочуждестранна интонация — да бъда поканен да преспя с една чаи-ча дъвкачка. Изкуството да се дъвче кашата за чаи-ча развива мускулите на бузите и гърлото им до такава степен, че могат да правят направо чудеса с тях.
Той огледа смутената си аудитория и направи дълга пауза, прекъсвана само от хихикането му.
— Сигурен съм, че разбирате за какво намеквам — каза той и се разрази в истеричен смях.
Класът направо обезумя от намека на професора. Лекцията се прекъсна поне за пет минути от кикот и буря от въпроси, чиито отговори професорът отклоняваше насред нови пристъпи глупаво хихикане.
Почувствах се така смазан между магнетофонните записи, историята на психиатъра и „чаи-ча дъвкачките“ на професора, че моментално напуснах работа, отписах се от университета и заминах обратно за Лос Анжелис.
— Това, което ми се случи с психиатъра и професора но антропология — казах аз на дон Хуан, — ме хвърли в някакво непознато емоционално състояние. Мога да го нарека само интроспекция. Непрекъснато разговарях сам със себе си.
— Твоето страдание е много просто — отговори дон Хуан, като се тресеше от смях.
Явно моето положение го забавляваше. Но аз не споделях веселието му, защото не виждах нищо забавно.
— Твоят свят наближава края си — каза той. — За теб това е краят на една епоха. Да не би да си мислил, че светът, който си познавал цял живот, ще те напусне тихо и кротко, без никакво фучене и ръмжене? А не! Ще има още да се извива под теб и да те удря с опашка.
ВЪЗГЛЕД, КОЙТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕХ ДА ПОДДЪРЖАМ