И се разхлипа, неспособен повече да се владее. Разстроен беше до дъното на душата си и направо рухна. Обадих се на жена му и тя пристигна за по-малко от десет минути у нас. Коленичи пред Пийт и започна да му се кълне, че обича само него, че всичко друго било пълна идиотщина и че тяхната любов била въпрос на живот и смърт. Всички други не означавали нищо за нея. Тя дори не ги помнела. И двамата изляха в плач цялата си душа и естествено си простиха един другиму. Патриша носеше слънчеви очила, за да прикрие кръвоизлива на дясното си око, където я беше ударил Пийт — той беше левак. Двамата изобщо не забелязваха присъствието ми, а и когато си тръгнаха, така и не си дадоха сметка, че съм бил там. Просто излязоха, притиснати един до друг, и оставиха вратата отворена.
Животът сякаш продължи да си тече както обикновено. Приятелите ми се държаха с мен както винаги. Все така ходехме по купони, на кино или просто „предъвквахме стари болежки“. Понякога тръгвахме да открием някой от ония ресторанти, където ти предлагаха „ядене на корем“ срещу цената на едно ястие. Въпреки тази привидна нормалност обаче в живота ми, изглежда, навлизаше странен нов фактор. Наблюдавайки се, забелязах, че най-неочаквано съм станал крайно придирчив — бях започнал да съдя приятелите си по същия начин, както бях осъдил психиатъра и професора по антропология. Кой съм аз все пак, че да съдя когото и да било?
Изпитвах огромно чувство на вина. Да съдя приятелите си — това качество ми беше непознато досега. И нещо още по-лошо — аз не само ги осъждах, но и намирах проблемите и грижите им за изключително банални. Уж аз си бях същият; те бяха същите мои приятели. Бях изслушвал стотици пъти техните оплаквания и най-обстоятелствени истории, като винаги се бях вживявал дълбоко във всяко нещо, което споделяха. Откривайки сега това свое ново качество, аз бях потресен и ужасен от себе си.
За този период от живота ми едва ли има нещо по-вярно от поговорката „Злото никога не идва само“. Пълното разпадане на досегашния ми начин на живот настъпи, когато моят приятел Родриго Къмингс ме помоли да го откарам на летище Бърбанк, откъдето щеше да отлети за Ню Йорк. Това беше драматична и отчаяна стъпка от негова страна. Той смяташе за най-голямото проклятие на живота си, че е попаднал в капана на Лос Анжелис.
Вечен повод за шеги сред приятелите му беше как той многократно се бе опитвал да прекоси цялата страна, за да отиде в Ню Йорк и как всеки път, като потеглеше, автомобилът му се повреждаше. Веднъж беше стигнал чак до Солт Лейк Сити, преди колата му да се скапе напълно — трябвало й нов двигател, затова се наложило да я изостави там. В повечето случаи автомобилите му издъхваха още в покрайнините на Лос Анжелис.
— Какво им става на твоите автомобили, Родриго? — попитах го аз веднъж, подбуждан от искрено любопитство.
— Не знам — отвърна той с едва прикрито чувство за вина. А после с тон, достоен за професора по антропология в ролята му на проповедник-ривайвълист, той добави: — Може би става така, понеже веднъж хвана ли големия път, аз се чувствам толкова свободен, че давам пълна газ. Обикновено отварям всички прозорци. Обичам вятърът да ми духа в лицето. Чувствам се като дете, впуснало се да открие нещо ново.
За мен беше очевидно, че колите му, които винаги бяха таратайки, не можеха да понесат по-голяма скорост и просто двигателите им изгаряха.
От Солт Лейк Сити Родриго се бе върнал на автостоп. Той, естествено, е могъл да продължи на автостоп за Ню Йорк, но това изобщо не му бе хрумнало. Явно Родриго беше засегнат от същото страдание като мен — неосъзната страст към Лос Анжелис, която той отричаше на всяка цена.
В друг един случай, когато автомобилът му беше в отлично техническо състояние и можеше с лекота да издържи цялото пътуване, тогава самият Родриго изобщо не беше в състояние да напусне Лос Анжелис. Успял бе да стигне до Сан Бернардино, където се отбил да гледа „Десетте Божи заповеди“. Този филм, по причини, известни само на Родриго, породил у него непреодолима носталгия по Лос Анжелис. Върна се и през сълзи ми каза, че този проклет град, Лос Анжелис, бил издигнал около него стена, която той не можел да преодолее. Жена му се зарадвала, че не заминал, а още по-щастлива била приятелката му Мелиса, макар и леко да се разочаровала, понеже трябвало да му върне речниците, които той й оставил.
Последният му отчаян опит да стигне до Ню Йорк със самолет беше дори още по-драматичен, защото бе взел пари на заем от приятелите си за самолетния билет. Каза, че така си отрязвал пътя назад, понеже нямал намерение да им връща парите.