Сложих куфарите му в багажника на моята кола и двамата потеглихме към летище Бърбанк. Той каза, че самолетът излитал чак в седем часа. До вечерта имаше много време, затова решихме да отидем на едно кино. Пък и той искаше да хвърли един прощален поглед на булевард „Холивуд“ — центърът на нашия живот и на всичко, което правехме.
Така че отидохме да гледаме някакъв епичен филм в „Техниколор и синерама“. Беше нещо мъчително дълго, което сякаш поглъщаше изцяло вниманието на Родриго. Когато излязохме от киното, вече мръкваше и трябваше да бързаме към летището в най-натовареното движение. Той настоя да минем по странични улици, вместо по магистралата, която по това време гъмжеше от автомобили. Когато стигнахме летището, самолетът тъкмо излиташе. Това беше последната капка. Със сломен и примирен вид Родриго подаде билета си на касата, за да му върнат парите. Дадоха му разписка на негово име и казаха, че ще му изпратят парите след шест до дванадесет седмици от Тенеси, където се намирал финансовият отдел на авиокомпанията.
Върнахме се обратно в блока, където живеехме и двамата. Този път той не беше се сбогувал с никого от страх да не се изложи, затова никой не беше и забелязал, че се е опитвал още веднъж да замине. Единственото му недоглеждаме бе да си продаде автомобила. Помоли ме да го откарам до дома на родителите му, понеже баща му щял да му даде парите, които бе похарчил за билета, му, откакто го помня, бе човекът, който вечно измъкваше Родриго от всякакви каши, в които се заплиташе. Явно лозунгът му беше: „Ме се страхувай, Родриго — старши е насреща!“ Като чу молбата на Родриго да му услужи с пари, за да върне другия си заем, баща му го погледна с най-печалното изражение, което някога съм виждал. Той самият беше изпаднал в ужасни финансови затруднения.
Сложи ръка на рамото на сина си и каза:
— Този път не съм в състояние да ти помогна, момчето ми. Сега би трябвало да се страхуваш, защото вече Родриго — старши не е насреща.
Опитвах се с всички сили да вляза в положението на моя приятел, да се вживея както винаги в драмата му, но не можех. Цялото ми внимание бе погълнато от думите на баща му. Прозвучаха ми така окончателно, че просто настръхнах.
Жадувах да се видя с дон Хуан. Зарязах всичко, което имах да върша в Лос Анжелис, и отпътувах за Сонора. Разказах на дон Хуан за странното си чувство, което изпитвах в отношението си към моите приятели. Хлипайки от угризения, му казах, че съм започнал да ги съдя.
— Не се тормози толкова за нищо — каза спокойно дон Хуан. — Ти вече знаеш, че свършва цяла една епоха в живота ти, но една епоха никога не приключва истински, докато не умре кралят.
Какво искаш да кажеш, дон Хуан?
— Ти си кралят, а ти си като своите приятели. И точно поради тази истина умираш от страх. Едничкото, което можеш да сториш, е да приемеш истината такава, каквато е — но ти, естествено, не можеш да го направиш. Другото, което ти остава, е да си кажеш: „Аз не съм такъв, аз не съм такъв“, и непрекъснато да си го повтаряш. Обещавам ти обаче, че ще дойде моментът, когато ще осъзнаеш, че си точно такъв.
НЕИЗБЕЖНАТА СРЕЩА
От дълго време в ума ми се беше загнездила една мисъл и не ми даваше покой — трябваше да отговоря на едно изключително важно за мен писмо, и то на всяка цена. Но от това все ме отклоняваше една смесица от леност и дълбокото ми желание да доставям удоволствие. Моят приятел, антропологът, благодарение на когото се бях срещнал с дон Хуан, ми беше писал преди един — два месеца писмо. Интересуваше се как вървят моите антропологически изследвания и настойчиво ме канеше да го посетя. Бях съчинил три дълги писма, Но като ги препрочитах, те ми се струваха толкова банални и ласкателни, че ги късах на парчета. Все не успявах да изразя в тях дълбоката си благодарност, дълбочината на чувствата си към него. Оправдавах това отлагане на отговора с искреното си намерение да отида да го видя и да му разкажа лично всичко, което правехме с дон Хуан Матус, но забавях замисленото пътуване, защото съвсем не ми беше ясно какво всъщност правя с дон Хуан. Исках да покажа един ден на приятеля си реални резултати. А досега разполагах само със смътни наброски за възможности, които пред неговия взискателен поглед съвсем не биха минали за антропологическа полева работа.
Един ден чрез общи познати научих, че той е починал. Смъртта му ме хвърли в една от някогашните ми опасни, мълчаливи депресии. Невъзможно ми беше да изразя какво чувствам, защото, умът ми не беше формулирал напълно това състояние. Беше някаква смесица от потиснатост, безнадеждност и отвращение от самия себе си за това, че не бях отговорил на писмото му, нито бях отишъл да се видим.