Признах на дон Хуан, че е напълно прав — наистина бях доловил много подробности, но по онова време те не означаваха нищо за мен — като например екстаза, в който моят приятел съзерцаваше гледките около нас. Той често ме караше да спирам просто за да погледа, понякога часове наред, далечните планини или руслото на някоя река, или пустинята. Бях пренебрегвал това, защото го смятах за идиотска сантименталност на един мъж на средна възраст. Дори правех тънки намеци, че може би пие прекалено. Той ми отговаряше, че в моменти на ужас едно питие позволява на човека миг покой и безметежност, миг, достатъчно дълъг, за да се наслади на нещо неповторимо.
— Това всъщност е било пътуване само за очите му — каза дон Хуан. — Магьосниците предприемат такива пътешествия, в които няма значение нищо друго освен това, което могат да поемат очите им. Твоят приятел се е разтоварвал от всичко излишно.
Признах на дон Хуан, че не съм обръщал внимание, като ми е говорел за моя умиращ приятел, понеже на някакво неведомо ниво съм знаел, че е, истина.
— Магьосниците никога не говорят празни приказки — каза той. — Винаги подбирам най-внимателно всяка дума, която казвам на теб или на когото и да било другиго. Разликата между теб и мен е, че аз нямам повече никакво време и се държа в съответствие с това. Ти от своя страна смяташ, че разполагаш с цялото време на света и се държиш в съответствие с това. Крайният резултат от поведението ни е, че аз претеглям всичко, което правя и казвам, а ти не.
Съгласих се, че е прав, но споделих, че всичко, което ми говори, ни най-малко не облекчава терзанията и скръбта ми. И тогава, неспособен повече да се владея, аз се помъчих да излея всички нюанси на обърканите си чувства. Казах му, че не търся съвет. Исках само да ми предпише някакво магьосническо средство, за да се избавя от душевните си терзания. Най-миого ми се искаше да получа от него някакво естествено успокоително, органическо приспивателно и му го казах. Дон Хуан невярващо поклати глава.
— Много искаш! — каза той. — Следващото, което ще ми поискаш, е някакъв магически цяр за премахване на всичко, което те дразни, без и най-малкото усилие от твоя страна — само усилието да глътнеш, каквото ти дадат. Колкото по-горчиво, толкова по-резултатно — това е девизът на западния човек. Ти искаш резултати — една доза и готово, изцелен си.
Магьосниците се изправят пред нещата по различен начин — продължи дон Хуан. — Понеже нямат никакво време за губене, те се отдават изцяло на това, което е пред тях. Твоето дълбоко смущение се дължи на това, че ти липсва трезвост. Не си имал нужната трезвост да благодариш на приятеля си както подобава. Това се случва с всеки от нас. Ние никога не даваме израз на чувствата си, а когато поискаме да го сторим, вече е прекалено късно, защото времето ни е изтекло. Не само времето на твоя приятел бе изтекло, а и твоето. Трябваше да му се отблагодариш щедро в Аризона. Той се погрижи да те вземе със себе си и все едно дали си го разбрал или не, но на автогарата той ти оказа най-голямата си помощ. Но в моментите, когато трябваше да му благодариш, ти все му се ядосваше — осъждаше го, беше ти неприятен и какво ли не. А после все отлагаше да се видиш с него. Това, което всъщност ти отлагаше, бе да му благодариш. И сега вечно ще те преследва един призрак. Ти никога няма да можеш да му платиш това, което му дължиш.
Осъзнах величието на това, което казваше. Никога не бях разглеждал постъпките си в такава светлина. И всъщност никога не бях благодарил на когото и да било, никога. Дон Хуан продължи да бърка в раната ми още по-дълбоко.
— Твоят приятел знаеше, че умира — каза дон Хуан. — Написа ти последното си писмо, понеже се интересуваше какво си постигнал. Може би и без сам той да знае, както не знаеш и ти, но последната му мисъл е била за теб.
Бремето на тези думи беше прекалено тежко за плещите ми. Рухнах. Почувствах, че трябва да легна. Главата ми се въртеше. Възможно е това да беше от залеза. Бях направил ужасната грешка да пристигна в дома на Дон Хуан късно следобед. Залязващото слънце беше разтърсващо, отблясъците по голите скали, които се възвишаваха на изток от къщата на дон Хуан, бяха златни и пурпурни. По небето нямаше нито едно облаче. Струваше ми се, че всичко наоколо е застинало неподвижно. Сякаш целият свят се опитваше да се спотаи, но присъствието му беше съкрушително. Покоят на сонорската пустиня ме пронизваше като кинжал и стигаше до мозъка на костите ми. Исках да се махна, да се кача на колата и да отпътувам. Исках да бъда в града и да се загубя в шума му.