— Ти усети вкуса на безкрайността — каза дон Хуан строго, като окончателна присъда. — Знам го, защото сам съм бил в твоето положение. Иска ти се да избягаш, да потънеш в нещо човешко, топло, противоречиво, глупаво, кой знае какво още? Искаш да забравиш смъртта на приятеля си. Но безкрайността няма да ти позволи. — Гласът му се смекчи. — Тя те е уловила в безпощадната си хватка.
— Какво мога да направя сега, дон Хуан? — попитах аз.
— Единственото, което можеш да направиш — отговори той, — е да запазиш жива паметта за приятеля си, да я съхраниш жива до края на живота си, а може би и след това. По този начин магьосниците дават израз на благодарността, която повече не могат да изкажат на глас. Може да си помислиш, че това е глупаво, но е най-доброто, което могат да сторят магьосниците.
Изглежда, собствената ми мъка ме накара да повярвам, че вечно жизненият дон Хуан е печален колкото мен. Но веднага отхвърлих тази мисъл. Невъзможно беше.
— За магьосниците тъгата не е нещо лично — каза дон Хуан, отново проникнал в мислите ми. — А и това съвсем не е тъга. Това е вълна от енергия, която идва от дълбините на космоса и блъсва магьосниците в момент, когато са възприемчиви, когато са като радиостанции, способни да улавят радиовълните.
— Магьосниците от древните времена, които са ни предали своето магьосничество в пълния му вид, са вярвали, че във Вселената има една тъга, която е като сила.
Състояние като светлина, като намерение и тази вечна сила оказва своето въздействие особено над магьосниците, понеже те повече нямат щитове, е които да се предпазват. Те не могат да се скрият зад приятели или зад научна работа. Не могат да се скрият зад любов или омраза, щастие или нещастие. Зад нищо не могат да се скрият.
— Поради самата си същност — продължи дон Хуан, — магьосниците възприемат тъгата като абстрактна. Тя не се дължи на ламтежа за нещо или липсата му, нито пък на чувството за собствена значимост. Тя не идва от мен, тя идва от безкрайността. Мъката, която изпитваш от това, че не си се отблагодарил на приятеля си, вече клони в тази посока.
— Моят учител, нагуалът Хулиан — продължи той, — беше изключителен актьор. В действителност работеше професионално в театър. Той имаше една любима история, която често разказваше на спектаклите си. С нея обикновено ме докарваше до пристъп на страхотна мъка. Казваше, че това е историята на воини, които имат всичко и все пак изпитват жилото на всемирната скръб. Винаги съм мислел, че я разказваше лично за мен.
После дон Хуан ми преразказа думите на учителя си — историята се отнасяла за един човек, който страдал от дълбока меланхолия. Ходил при най-добрите лекари на своето време, но никой от тях не успявал да му помогне. Накрая стигнал до кабинета на прочут лекар, изцелител на душата. Докторът предположил, че пациентът му вероятно би могъл да намери утеха и изцеление от меланхолията си в любовта. Човекът отвърнал, че любовта изобщо не е проблем за него, бил обичан както никой Друг на света. Тогава лекарят му предложил да тръгне на пътешествие и да види други краища на света. Човекът отговорил, че без всякакво преувеличение е обиколил всички кътчета по света. После лекарят му препоръчал да се заеме с някакво хоби: изкуство, спорт и т.н.
Човекът отговарял на всяка от препоръките му по един и същ начин — и това опитал, но без никакво облекчение. Тогава лекарят го заподозрял, че е неизлечим лъжец. Невъзможно било да е правил всички тези неща, които твърдял. Но като добър лечител той бил осенен от една последна идея.
„Ах! — възкликнал той. — Мисля, че имам чудесно решение за вас, сър. Трябва да посетите някое представление на най-великия комедиант на нашето време. Той така ще ви развесели, че ще ви извади завинаги от вашата меланхолия. Трябва да гледате някое представление на Великия Гарик!“
И дон Хуан каза, че мъжът погледнал лекаря с най-печалния вид, който човек може да си представи, и казал: „Докторе, ако това е последното ви предписание, аз съм загубен. Няма лек за мен. Аз съм Великия Гарик.“
ПРЕЛОМНИЯТ МОМЕНТ
Дон Хуан определяше вътрешното мълчание като особено състояние, при което мислите спират и човек може да функционира от друго ниво на осъзнаване, различно от всекидневното. Той подчертаваше, че вътрешно мълчание означава спиране на вътрешния диалог — този вечен спътник на мислите; затова то се явява състояние на дълбок покой.
— Древните магьосници — каза дон Хуан — го наричат вътрешно мълчание, защото е състояние, при което възприятието не зависи от сетивата. По време на вътрешното мълчание се задейства друга способност на човека — способността, която го превръща в магическо същество, същата тази способност, която е била отслабена не от самия човек, а от някакво чуждо влияние.