— Както съм ти казвал много пъти и преди — заговори дон Хуан, като ме извади от съсредоточението, — всеки магьосник, който познавам, независимо дали мъж или жена, рано Или късно достига преломен момент в живота си.
— Искаш да кажеш, че стигат до душевен срив или нещо подобно? — попитах аз.
— Не, не — отговори той и се засмя. — Душевният срив е за личности, които много се глезят. Магьосниците не са личности. Това, което имам предвид, е, че в даден момент трябва да се прекъсне обичайният ход на живота им, за да може вътрешното мълчание да се установи и да стане активна част от структурата им.
— Изключително важно е ти сам, по своя воля, да достигнеш до този преломен момент или да го предизвикаш изкуствено, по рационален път.
— Какво имаш предвид, дон Хуан? — попитах аз, увлечен от интересното му разсъждение.
— Твоят преломен момент — каза той, — е да престанеш да живееш така, както си знаеш. Ти изпълняваше най-съвестно и точно всичко, което съм ти казвал. Дори и да си талантлив, ти така и не го показа. Не си муден, но действаш така, като че ли си. Ти си много уверен в себе си, но действаш като че ли си неуверен. Не си плах, въпреки това действаш така, сякаш се страхуваш от хората. Всичко, което правиш, сочи само едно: трябва да скъсаш с всичко това, безжалостно.
— Но по какъв начин, дон Хуан? Какво имаш предвид? — попитах аз направо неистово.
— Мисля, че всичко се свежда до едно — единствено действие — отговори той. — Трябва да се разделиш с приятелите си. Трябва да се сбогуваш с тях за твое добро. Невъзможно е да продължиш по пътя на война, влачейки със себе си личната си история, и ако не скъсаш с този начин на живот, аз самият няма да съм в състояние да продължа обучението ти.
— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Тук вече съвсем не съм съгласен. Прекалено много искаш от мен. И откровено казано, не мисля, че съм в състояние да го сторя. Моите приятели са моето семейство, те са моите отправни точки.
— Именно, именно — отбеляза той. — Те са твоите отправни точки. Тъкмо затова трябва да скъсаш с тях. Магьосниците имат само една отправна точка — безкрайността.
— Но как според теб да го направя, дон Хуан? — попитах аз е хленчещ тон. Неговото изискване направо ме изваждаше от равновесие.
— Трябва просто да си отидеш — каза той твърдо. — Иди си от тях по който начин можеш.
— Но къде да отида? — попитах аз.
— Аз бих те посъветвал да наемеш стая в някой от ония евтини хотели, които знаеш — каза той. — Колкото по-безобразно е мястото, толкова по-добре. Ако стаята е с излиняло зелен килим, на прозорците висят излиняло зелени пердета и стените са излиняло зелено — толкова по-добре. Нещо подобно на оня хотел, който ти показах веднъж в Лос Анжелис.
Изхихиках се нервно, като си спомних как веднъж бях карал дон Хуан през индустриалната зона на Лос Анжелис, където имаше само складове и порутени хотели. Един от хотелите особено привлече вниманието на дон Хуан с претенциозното си име: „Едуард VII“. Спряхме за малко срещу него, за да го разгледаме.
— Този хотел там — каза дон Хуан, като го посочи — е за мен истинско олицетворение на живота на средния човек на Земята. Ако имаш късмет или бъдеш безжалостен, ще си наемеш тук стая с изглед към улицата, за да наблюдаваш безконечния парад на човешката нищета. Ако нямаш толкова късмет или не си достатъчно безжалостен, ще наемеш вътрешна стая с прозорци към калкана на съседната сграда. Помисли си какво е да прекараш целия си живот, разкъсван между тези две гледки — ако си във вътрешна стая, да завиждаш за изгледа към улицата, а ако си във външна — да завиждаш за изгледа към стената, уморен да гледаш навън.
Метафората на дон Хуан безкрайно ме разстрои, защото я взех много навътре.
Сега, изправен пред изгледа да наема стая в хотел, подобен на „Едуард VII“, аз се чудех какво да кажа и накъде да се насоча.
— Какво ми предлагаш да правя там, дон Хуан? — попитах аз.